— Госпожо, накъде сте тръгнали? Това е работна зона, не склад за препарати.
Спрях на място. В едната ръка държах папка, на врата ми висеше пропуск. Коридорът на третия етаж беше дълъг, с прозрачни стъклени прегради; зад тях се виждаха екрани, офис столове и млади лица, приведени над клавиатури. Пред мен застана момче с ярък суитшърт и слушалки около врата, сякаш беше бариера на входа. На не повече от двайсет и пет. Модерна прическа, безупречно бели маратонки и онзи самоуверен поглед отгоре надолу.
— Леличко, дръпни се. Тук ни трябват програмисти, не чистачки.
Не го каза тихо. Нито под нос, нито като неловка забележка. Изрече го високо, така че да го чуе целият коридор. Двама младежи от най-близките бюра вдигнаха глави. Единият изсумтя развеселено. Другият се извърна, но не успя да скрие усмивката си.
Можех да му отговоря. За двайсет и три години в професията се бях научила да подреждам думите така, че човекът отсреща после цяла седмица да внимава как говори. Само че премълчах. Заобиколих го спокойно, минах до края на коридора и седнах на свободното бюро до прозореца. Оставих папката. Извадих тефтера си — обикновен, хартиен, на квадратчета. Записах: „Мартин Филипов. Суитшърт с лого. Слушалки. Първо впечатление.“
Усетих как ме изпраща с поглед. С крайчеца на окото си видях как се обърна към другите и завъртя пръст до слепоочието си. Все едно казваше: видяхте ли я тази? Някаква леля с тефтерче се намъкна в IT отдела.
Часовникът показваше девет сутринта. Оперативката беше насрочена за десет.
От двайсет и три години пиша програми. По-точно — код. Онези редове по екрана, от които после се раждат сайтове, приложения за телефони, електронно банкиране. Започнах през две хиляди и трета, когато половината от тези момчета още не бяха се появили на бял свят. Тогава бях на двайсет и пет — точно на възрастта на момчето със суитшърта.
Първия си компютър купих с пари, които три месеца бях отделяла от счетоводната си заплата. Мъжът ми тогава ми се смееше и въртеше пръст до слепоочието: жена на трийсет и две, какви курсове, какво програмиране? Готви си супата.
Готвех и супа. Но нощем учех езика, на който говорят машините. Променливи, цикли, функции — същото като думи и изречения, само че предназначени за компютър. После ме взеха в малка фирма. След това преминах в друга. После в трета. На последното място останах дванайсет години и стигнах до ръководител на екип разработчици. Тиймлийд — нещо като бригадир на строеж, само че сред програмисти. Аз преглеждам написаното от тях. Без моето одобрение нито един ред код не влиза в работа. Ако открия грешка — връща се за преработка. Нищо сложно.
Фирмата затвори през януари. Три месеца останах без работа. Изпращах автобиографии — седемнайсет само през март. Ходех по интервюта. На пет от седем места ми казваха почти едно и също: „Опитът ви е впечатляващ, но търсим някого по-млад.“ Разбира се, не толкова директно. По-учтиво звучеше. „Ориентирали сме се към друг профил кандидат.“ Смисълът обаче беше един и същ — четирийсет и осем години в тази професия се възприемат почти като присъда. Средната възраст там е двайсет и седем. Аз съм с двайсет години по-възрастна от някои началници.
Васил Радославов се обади сам. Директор „Разработка“ в голяма компания, осемдесет души персонал. Гласът му беше спокоен, плътен, на човек, който не говори напразно.
— Трябва ми тиймлийд за отдел от деветима програмисти. Не момче, излязло току-що от курс, а човек, който знае какво е работещ код. Препоръчаха ви. Двама ваши бивши ученици сега са при нас.
Днес беше първият ми работен ден. Сив жилетка, прибрана коса, никакъв грим. Обикновена жена на четирийсет и осем. С прошарени слепоочия и тефтер в ръка.
И първото, което чух на новото място, беше: „Леличко, дръпни се.“
Пет минути преди десет хората започнаха да влизат в залата за срещи. Познах момчето със суитшърта — Мартин Филипов. Настани се в далечния ъгъл, отпусна се в креслото и извади телефона си. Двамата, които се бяха подсмивали в коридора, седнаха до него. Елена Асенова — слаба, тиха жена на около трийсет — зае място до стената и отвори лаптопа си.
Васил Радославов влезе последен. Висок, с очила и посивяла брада. Огледа всички, после ми кимна.
— Колеги, имаме промяна. На мястото на Стоян Любомиров, който напусна миналия месец, екипът ще бъде поет от нов ръководител. За онези, които не са наясно — тиймлийдът приема работата ви. Проверява кода, разпределя задачите и решава кое е годно и кое трябва да се преработи. Представям ви Зорница Яворова. Двайсет и три години в разработката. Последните дванайсет е ръководила екип в „Системпро“. Участвала е в изграждането на онлайн банка за три и половина милиона потребители.
Изправих се. Кимнах кратко. Погледът ми мина през цялата зала.
Мартин Филипов прибра телефона. Бавно. Много бавно. Първо погледна мен. После Васил Радославов. После пак мен. Ушите му порозовяха. Още не бяха червени — само розови.
— Колеги, има ли въпроси? — попита Васил Радославов и седна.
В стаята настъпи тишина. Отворих тефтера си.
— Нека започнем с представяне. Всеки да каже с какво се занимава, по кой проект работи в момента и къде има нужда от помощ. Ще вървим по ред: име, проект и текущата задача.