Оставих го да преглътне собственото си мълчание и излязох в хола. Там Надежда Асенова вече се беше разположила като истинска господарка – телевизорът гърмеше до крайност, по екрана някакви хора се надвикваха в евтино следобедно предаване. Тя се беше настанила точно в любимото ми кресло, скръстила ръце върху корема си, с изражение на човек, който току-що е спечелил битка. Все едно беше прогонила снаха си от кухнята и сега празнуваше победата.
Приближих се без дума и издърпах щепсела от контакта. Екранът угасна с кратко изпукване. Настъпи такава плътна тишина, че за миг ушите ми зазвъняха.
— Какво си въобразяваш, мишко такава?! — изригна тя и скочи. Лицето ѝ пламтеше, а погледът ѝ бодеше.
— В този дом може да се вдига само прах, Надежда Асенова — отвърнах спокойно. — Нито лъжици, нито обиди ще хвърчат повече.
Поставих лилавата папка върху масичката пред дивана.
— Ето документите. Нарушили сте правилата тук. Имате срок до единайсет вечерта да напуснете. Николай Филипов ще ви съдейства с багажа.
Тя плъзна очи по листовете, после ме измери от глава до пети. За частица от секундата в зениците ѝ проблесна несигурност, но бързо я прикри с обичайната си ярост.
— Родна майка на улицата ли ще изхвърлиш?! Николай! Чуваш ли я? Виж какво чудовище си довел! Канцеларска плъхлица! Аз за вас всичко правя, аз борша ви критикувам, за да се научите да готвите по-добре, а тя…
— Таксито е на път — прекъснах я. — Повикала съм го.
— Няма да посмееш!
— В противен случай аз ще си тръгна.
— Точно това целя — отвърнах тихо.
Оттук нататък започна истинската част. Животът не е кино — не тръшваш врата и всичко приключва. Надежда Асенова се впусна из стаята, грабеше роклите си от гардероба, хвърляше ги върху дивана. Николай се луташе между нас, хващаше я за китките, мърмореше нещо за кръвно и напрежение.
— Гергана, спри се! — умоляваше ме той. — Нека изчакаме до утре!
Застанах до прозореца. Долу по крайбрежната алея светваха лампите, отраженията им трептяха в тъмната вода на канала.
— Имате десет минути, Николай.
Свекърва ми внезапно се строполи върху куфара и се разплака гръмогласно, сякаш участваше в онова токшоу отпреди малко.
— Ах, сърцето ми… ще получа усложнения! Викай линейка!
Приближих се и я погледнах право в очите.
— „Сърцето“ ви бие равномерно като на спортист, а лицето ви е червено от гняв, не от болка. Или се качвате доброволно в таксито, или ще извикам патрул и ще им покажа следите по ръката си. И записа от камерата в кухнята. Да, сложих камера, след като започнахте да ми размествате вещите по шкафовете.
Хлипътите секнаха мигом. Очите ѝ станаха сухи и твърди.
— Що за жена си ти… — изсъска тя.
— Собственичката — поправих я.
Събирането вървеше мъчително. Нарочно разсипа на паркета огромна кутия ментови бонбони, за да печели време, но аз просто изнесох чантата ѝ в парадното и ѝ подадох метлата без дума.
Тя едва не се задави от възмущение, ала бонбоните прибра. Ръцете ѝ вече не размахваха обвинения, а ситно трепереха, докато натъпкваше втория пантоф в найлоновата торба.
