– Почти осемдесет хиляди лева с лихвите и неустойките – отвърна Борис глухо.
Мария притвори очи за миг. Сумата не беше дреболия – беше тежест, която можеше да ги повлече надолу.
– Борис… как стигна дотук?
Той прокара ръка през косата си.
– Разчитах на един по-голям проект. Мислех, че с него ще покрия всичко. Само че го отмениха в последния момент. А майка ми пак се обади… каза, че има спешни разходи. Преведох ѝ още пари.
Мария не повиши тон. Вътре в нея се надигна умора – дълбока, натрупвана с месеци. Стана, сипа си чаша вода и пи бавно, сякаш така можеше да укроти напрежението.
– Ще ти помогна да покриеш просрочието – каза накрая спокойно. – Само този път. От моите спестявания. Но това е последният случай, в който запълвам дупки, направени заради „спешни“ нужди на майка ти.
По лицето му пробяга смесица от облекчение и срам.
– Благодаря ти. Обещавам, че няма да се повтори.
Мария само кимна. Отиде при децата, но в съзнанието ѝ ехтяха други мисли. Борис искаше да бъде добър син. Росица Борисова искаше да остане най-важната жена в живота му. А тя самата копнееше единствено за спокойствие – без да се чувства като банкомат за всички.
В следващите дни атмосферата вкъщи беше напрегната. Борис наистина се хвърли да търси повече работа. Пое голям ангажимент, който му отнемаше почти цялото време. Връщаше се късно, изтощен, но доволен, когато успяваше да изкара нещо допълнително.
Росица Борисова звънеше по-рядко. Но когато се обаждаше, гласът ѝ вече не звучеше умоляващо, а хладно и пресметливо. Разговорите им продължаваха дълго, а след тях Борис ставаше мълчалив, понякога раздразнителен.
Една вечер Мария неволно чу края на подобен разговор.
– …разбирам, мамо. Но Мария не е съгласна. Не мога да я принудя.
От слушалката се разнесе остър глас:
– Значи жена ти решава дали ще помагаш на майка си? Така ли съм те възпитала, Борис?
Той отговори тихо нещо, което Мария не различи, и разговорът приключи.
Когато влезе в стаята, тя държеше книга в ръце, но буквите се размиваха пред очите ѝ.
– Пак ли те притиска? – попита меко.
Борис седна до нея.
– Да. Казва, че съм станал безхарактерен. Че преди не съм позволявал някой да ми диктува.
Мария остави книгата.
– А ти как го виждаш?
Той мълча дълго, втренчен в пода.
– Мисля, че си права. Че трябва да живеем според собствените си решения. Но тя е майка ми… трудно ми е да я гледам как се чувства изоставена.
Мария постави ръка върху рамото му.
– Не искам да страдаш. И не искам децата ни да страдат. Нека намерим баланс. Помагай ѝ, но не за сметка на нас.
Той стисна пръстите ѝ.
– Ще се постарая.
Само че още на следващия ден всичко се преобърна.
Когато Мария се прибра от работа, видя Борис в антрето с куфар до краката му. Сърцето ѝ се сви.
– Накъде си тръгнал?
Той изглеждаше виновен.
– Мама не е добре. Викала е линейка, но отказала да я приемат в болница. Иска да отида за няколко дни – да ѝ помагам.
– Сега ли?
– Да. Децата са на училище, ти ще ги вземеш. Ще се върна до два-три дни.
Мария искаше да каже, че това отново е натиск. Че Росица прекрасно знае как да задейства чувството му за вина. Но вместо това изрече само:
– Добре. Само не се бави.
Той я целуна по бузата и излезе.
Два дни минаха спокойно. Тя се справяше сама – децата бяха свикнали баща им понякога да отсъства по работа. На третата вечер обаче телефонът звънна.
Гласът на Борис звучеше изтощено.
– Мария… мама каза, че ѝ трябват пари за лечение. Лекарствата били скъпи.
Мария стоеше до прозореца и гледаше ситния дъжд навън.
– Колко?
– Сто хиляди лева.
Тя пое дълбоко въздух.
– Борис, нямам такава сума свободна. Току-що покрихме просрочието ти.
От другата страна настъпи тишина.
– Тя твърди, че ако семейството не ѝ помогне, няма към кого да се обърне.
В гърдите на Мария се сблъскаха съжаление и твърдост.
– Кажи ѝ, че ще съдействаме постепенно. Само от това, което ти изкарваш. Не мога непрекъснато да ни измъквам от пропастта.
– Добре. Ще опитам да ѝ го обясня.
Когато се върна на следващия ден, Борис изглеждаше пречупен. Почти не говореше. Затвори се пред компютъра. Вечерта, след като децата заспаха, Мария седна срещу него.
– Какво стана?
Той се облегна назад и я погледна продължително.
– Каза, че ако ти не искаш да помагаш, поне да не ми пречиш. Че аз съм мъжът в къщата и трябва да вземам решенията.
– И ти?
– Отговорих, че не мога да те задължа да даваш парите си. Че имаш право на тях.
Мария кимна, но видя колко тежко му е.
– Само това ли?
– Тя плака. Каза, че се чувства самотна и ненужна.
Мария разбираше – това беше изтощителна битка. Без скандали, без викове. Само постоянен, тих натиск чрез сина. А Борис стоеше между две страни и постепенно се огъваше.
На следващата вечер напрежението избухна.
Седяха в кухнята след вечеря. Децата вече спяха. Борис бутна чинията си.
– Мария, нека върнем нещата поне донякъде както бяха. Така няма да издържим. Кредитите тежат, мама страда, ти си напрегната…
– Не съм напрегната – отвърна тя спокойно. – Опитвам се да пазя семейството ни.
– Да го пазиш? – повиши тон той. – Значи аз го разрушавам?
– Ти взе заеми без да ме питаш. Обеща на майка си пари, които не са твои. Сега трябва да поемеш отговорност.
Борис се изправи. Ръцете му трепереха.
– Промени се. Преди беше по-мека.
– Преди бях удобна – прошепна Мария. – Сега съм честна със себе си.
Той излезе, тръшвайки вратата. Тя остана сама в кухнята, с тежест в гърдите, но и с ясното съзнание, че ако отстъпи, всичко ще се повтори.
Не очакваше обаче следващият удар да дойде толкова бързо.
На другия ден, когато се прибра, апартаментът беше необичайно тих. Децата още не се бяха върнали. Борис седеше в хола, пребледнял, с телефон в ръка.
– Какво има? – попита тя, усещайки студ по пръстите си.
Той я погледна.
– Мама каза, че ако не ѝ помогнем сериозно, ще подаде иск за издръжка. Срещу мен. Като син, който не подпомага родителя си.
Мария застина.
– Говори сериозно?
– Вече се е консултирала с адвокат. Според закона съм длъжен да издържам нетрудоспособен родител.
В стаята часовникът тиктакаше оглушително.
Мария седна бавно. Това вече не бяха молби. Това беше заплаха.
– Какво ѝ каза?
– Че ще помисля. Че имам семейство, кредити, деца… че не е толкова просто.
Тишината между тях се сгъсти. Навън се смрачаваше, а дъждът удряше по перваза като предупреждение. Мария гледаше мъжа си и разбираше, че истинското изпитание тепърва започва. От това как ще преминат през него зависеше дали ще останат рамо до рамо – или ще се окажат от двете страни на една непреодолима пропаст.
