– Стоян Александров – произнесох равномерно, без да повишавам тон. – Извади си телефона. Отвори банковите преводи.
Той ме изгледа объркано, сякаш не разбираше за какво говоря.
– Защо пък?
– Провери движенията по сметката. От 2020 до 2026 година. И сметни колко пари съм ти превела.
Не помръдна. Само преглътна. Тогава отключих моя апарат и започнах да чета на глас, отчетливо, като в съдебна зала:
– Януари 2020 – 80 000 лева. Основание: „За зъболекаря на Кирил“. Март 2020 – 45 000 лева. „До заплата“. Август 2020 – 120 000 лева. „Лилия е в болница, ще върна до месец“. Декември 2021 – 30 000. Февруари 2022 – 60 000. И така нататък. Общата сума – 480 000 лева. За шест години. Върнати – нула.
Настъпи тишина, плътна като стена. Стоян впери поглед в масата, сякаш цифрите бяха издълбани в дървото.
Донка Соколова се изправи рязко.
– Това е помощ между роднини! В семейството не се правят сметки!
– Роднини ли? – наведох се леко към нея. – За двадесет и осем години не ме нарекохте по име без да добавите „тая“. От кога съм ви семейство?
– Как смееш да ми говориш така!
– Ключовете. Веднага. На масата.
– Моля?!
– Ключовете от апартамента ми. Сега.
Стоян остана безмълвен. Донка пребледня, после лицето ѝ се обагри в тъмночервено. С треперещи пръсти откопча верижката от шията си – на нея висеше моят комплект ключове, носеше ги като трофей – и ги тресна върху плота.
– Задуши се с тях! Ще ти намеря цаката! Жилището е на Димитър Калинов! А щом е негово – значи е мое!
– Завещанието е при нотариус. Всичко е оформено по закон. Моля ви, напуснете.
Те излязоха. Стоян – без да ме погледне. Донка – с вдигната брадичка и стиснати устни.
Затворих вратата и опрях чело в нея. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че чувах пулса си в ушите.
И за първи път от три години си позволих мисълта, че Димитър би застанал зад мен. Че щеше да се усмихне и да каже: „Деси, най-сетне.“
Вечерта дойде Ралица Костова. Състудентка, вече нотариусът, който изповяда завещанието на съпруга ми. Донесе бутилка червено вино и кутия бели сладки.
– Хайде, разказвай.
Разказах всичко – папката, сумата от 480 000, ключовете на верижка.
Ралица ме изслуша мълчаливо, после въздъхна.
– Десислава Борисова, ти си наивна.
– Благодаря ти.
– Чуй ме докрай. Смяташ, че историята приключи? Тази жена близо три десетилетия е живяла с убеждението, че апартаментът е неин. Току-що ѝ отне това усещане. Тя ще се върне. И няма да е сама.
– Какво предлагаш?
– Смени патрона още днес. Не утре. Днес. И монтирай камера – качествена, с архив в облак. Не във входа, ще я свалят. На самата врата.
– Наистина ли мислиш, че ще стигне дотам?
Тя ме изгледа над рамките на очилата си.
– Работя с наследства от трийсет години. Виждала съм как син трови майка си за гарсониера в краен квартал. Та ти ме питаш дали „ще стигне“.
Същата вечер повиках ключар. Платих двойно за спешност – 14 000 лева. Монтирахме нов заключващ механизъм. После поставих и малка, почти незабележима черна камера в корпуса на шпионката. Картината се предаваше директно на телефона ми.
Мислех си, че прекалявам. Че Ралица е песимист.
Две седмици по-късно заминах за вилата уж за уикенда. Истината е, че исках да проверя нещо. Оставих апартамента тъмен, не изпразних пощенската кутия, преместих колата пред съседния блок. Създадох илюзия за отсъствие. Ако Донка наблюдава – а бях убедена, че го прави – щеше да повярва, че жилището е празно.
В събота сутринта телефонът изписука: „Засечено движение“.
Отворих приложението и почти разлях чая си.
На площадката стоеше Донка Соколова. Същият черен шал, с който беше на погребението на Димитър. Златните ѝ обици блестяха – „официалните“, както ги наричаше. До нея – непознат мъж в синьо яке с куфар инструменти.
– Тук е – посочи тя към вратата ми. – Отваряй. Аз съм собственикът. Документите са вътре. Загубила съм ключа.
Ключарят огледа бравата.
– Сериозен механизъм. Ще трябва да го пробивам. Осем хиляди лева.
– Пробивай. Парите са вътре.
Гледах всичко това от вилата – по халат, с чаша в ръка. Не треперех. Натиснах „Запис“ и след това „Запази в облака“.
После намерих номера на кварталния полицай Антон Пиринки, с когото се познавах покрай едно съседско дело, и когато той вдигна, спокойно му казах, че пред вратата ми има двама души, които се опитват да разбият заключването.
