— Нищо особено — отвърна той уж небрежно. — На мама ѝ трябват малко средства за ремонта на балкона.
— „Малко“ колко означава? — гласът на Надежда изтъня.
— Само седемдесет хиляди.
Чашата ѝ издрънча силно върху масата и част от чая се разля по покривката.
— Седемдесет хиляди? От къде според теб ще извадим такава сума?
— Имаме спестявания — измърмори Георги, без да я поглежда.
— Тези пари са за почивката ни! И за нов хладилник, защото старият едва диша.
— До лятото ще ги върне — махна с ръка той. — Вече ги преведох.
Надежда скочи на крака.
— Превел си ги? Без изобщо да ме попиташ? Това са общите ни средства!
— Не повишавай тон. Става дума за майка ми. Как да ѝ откажа?
Телефонът на Надежда иззвъня рязко. Непознат номер. Тя пое дълбоко въздух и вдигна.
— Слушам?
— Наденце, аз съм леля Жанета — проточи сладникав глас. — Имам една молбичка към теб…
Пръстите ѝ се впиха в корпуса на телефона.
— Каква молба?
— На Жучка ѝ откриха сериозен проблем… нужна е операция. Сто хиляди лева. Нали няма да откажеш на роднина?
Надежда бавно се отпусна на стола.
— Лельо Жанета, нямаме такива пари.
— Как така нямате? — тонът мигом се втвърди. — Живеете в хубав апартамент, карате нова кола! Или за теб кучето не струва колкото човек?
— Аз…
— Ще говорим очи в очи! — отсече жената и затвори.
Надежда вдигна очи към съпруга си. Той се беше вторачил в екрана, сякаш разговорът не го засягаше.
— Чу ли?
— Ами… помогни ѝ. Все пак е роднина.
— С какво да помогна? Да започна нощни смени?
— Можеш да изтеглиш заем — промърмори той. — Аз на мама помогнах…
Тогава нещо в нея щракна. Тя грабна телефона му. В историята на преводите — редовни суми към Маргарита: петнайсет, двайсет, трийсет хиляди. Всеки месец през последното полугодие.
— Значи през цялото време… — гласът ѝ пресекна.
— Това е майка ми! — той издърпа апарата. — Тя ме е отгледала!
— А аз каква съм ти? Банкомат?
Звънецът на входната врата прекъсна спора. На прага стоеше Маргарита с огромна торба.
— Донесох ви нещо вкусно! — запя тя, но като видя лицата им, се намръщи. — Какво става тук?
— Нищо, мамо, заповядай — засуети се Георги.
Надежда пристъпи напред.
— Маргарита Степановна, синът ви току-що ви преведе парите за нашата почивка. А леля Жанета настоява за сто хиляди за операция на кучето си.
Свекървата театрално завъртя очи.
— И какво от това? Жанета е семейство. Да не би да си станала стисната? Синът ми заслужава жена, която уважава неговите хора.
От устните на Надежда се откъсна нервен смях.
— Ясно. Значи аз съм външна в този семеен кръг за взаимопомощ. Само че финансиран от мен.
Тя грабна чантата и ключовете си.
— Къде тръгваш? — уплаши се Георги.
— До банката. Ще изтегля кредит за Жучка. Щом съм официалният спонсор на рода ви.
Вратата се хлопна. В асансьора сълзите сами потекоха. Тя извади телефона и написа на приятелката си: „Май не се омъжих за мъж, а за цялото му семейство.“
Още не подозираше, че това е само началото. Час по-късно в семейния чат се появи снимка на леля Жанета в нова норкова шуба с надпис: „Благодаря на скъпите роднини! Жучка вече се чувства чудесно!“
Когато Надежда се върна от банката, в чантата ѝ тежеше плик със сто хиляди лева — заем с абсурдно висока лихва. Пред входа тя отвори чата отново. Под снимката валяха възторжени коментари:
„Каква разкошна шуба!“
„Жанета, изглеждаш като кралица!“
„Браво на Надежда, че не отказа помощ!“
В главата ѝ кънтеше само един въпрос: „Как изобщо си позволиха?“
Вратата на апартамента беше открехната. От кухнята се чуваха гласове.
— Тя по принцип е скъперница — звучеше гласът на Маргарита. — Нито готви като хората, нито домакинства, но за пари веднага смята до стотинка.
— Мамо, недей така… — опита се плахо да възрази Георги.
Надежда прекрачи прага. Настъпи тишина. На масата седяха тримата — Маргарита, Георги и леля Жанета, облечена в същата шуба. Пред тях — недояден торта и отворено шампанско.
— Ето я нашата благодетелка! — провикна се Жанета, размахвайки чаша. — Наденце, ела да полеем новата ми придобивка!
Надежда постави чантата си внимателно на масата.
— Това са сто хиляди — каза спокойно, като извади плика. — За операцията на Жучка. Макар че, съдейки по снимките, оздравяването ѝ е било светкавично.
Лицето на Жанета пламна, но тя бързо се засмя.
— Ох, ти пък! Шубата е стара, просто се пошегувах.
— Така ли? — Надежда показа екрана си. — Етикетът „Колекция 2024“ стои още на ръкава.
Маргарита скочи рязко.
— Достатъчно! Нямаш ли уважение към по-възрастните? Жанета ти е роднина!
— Моя роднина? — гласът на Надежда зазвънтя. — Моите роднини не теглят кредити за кожи, докато аз работя на две места.
Георги най-сетне я погледна.
— Престани, Надежда. Излагаш ме пред семейството.
— Аз ли те излагам? Ти прехвърляш спестяванията ни без да ме питаш, леля ти ме измами за сто хиляди, а тук празнувате за моя сметка — и аз съм виновната?
Маргарита пристъпи към нея, устните ѝ се свиха.
— Щом не знаеш как да се държиш, ще те научим. От утре ще готвиш по менюто, което аз ще ти дам, ще чистиш по график, който аз ще определя, а всички разходи в този дом ще минават през мен, за да няма повече такива сцени.
