Съобщението беше от непознат номер — не от Росица Петрова.
Само три кратки изречения: „Трябва да поговорим.“
Мария се взира няколко секунди в дисплея, сякаш очакваше думите да се променят. После написа: „Коя сте?“
Отговорът дойде почти веднага.
„Казвам се Елена. Познавам съпруга ви. И е по-добре да знаете онова, което знам аз.“
Тя прочете текста веднъж. После втори път. И трети.
Ръцете ѝ останаха неподвижни над телефона. Вече беше попитала коя е. Отговор имаше. И точно този отговор предизвика онова неприятно усещане — не болка, не страх, а дълбоко вътрешно свиване, като предупреждение, което тялото подава, когато нещо отдавна не е наред.
Капучиното до нея беше изстинало. Мария отпи механично, без изобщо да усети вкуса.
„Къде?“, написа.
И едва след като изпрати съобщението, се учуди на себе си. Защо не отговори с „Сгрешили сте“? Или „Не желая да участвам в това“? Защо веднага попита къде?
Може би защото искаше истината. Отдавна. Просто не си го беше признала.
Елена предложи малко кафене на улица „Лесна“ — спокойно място, където Мария понякога отбиваше след работа за сандвич. На около двайсет минути с кола.
Докато шофираше натам, телефонът ѝ завибрира. Този път беше Иван.
Тя отказа обаждането.
Той звънна отново. Отказа пак. После му изпрати кратко съобщение: „Заета съм. Ще се чуем по-късно.“
Отговорът пристигна след десет секунди. Тонът беше толкова обвинителен, че Мария дори спря на червен светофар, за да го прочете още веднъж.
„Мама вече час седи сама в поликлиниката. Много достойно поведение. Можеш да се гордееш.“
Тя остави телефона на седалката до себе си и не го докосна до пристигането.
Елена се оказа по-млада, отколкото Мария очакваше — едва ли повече от трийсет. Светла коса, вързана на опашка, семпъл сив пуловер, без ярък грим. Седеше в ъгъла и щом Мария прекрачи прага, стана, сякаш я разпозна от пръв поглед, въпреки че никога не се бяха срещали.
— Вие сте Мария? — попита тихо.
— Да.
Настаниха се. Сервитьорът дойде. Мария поиска вода, Елена — чай.
— Не знам откъде да започна — каза Елена и гласът ѝ звучеше искрено, без престореност. — Дълго се чудех дали изобщо да ви търся. Но си помислих… ако ролите бяха разменени, аз бих искала да знам.
— Кажете направо — отвърна Мария.
Елена кимна.
— Работя в същата сфера като Иван. Срещали сме се по проекти през последните две години. Преди около три месеца той започна да ми пише. Първо по работа. После… не съвсем. — Тя замълча за миг. — Отговарях, защото в началото не разбрах накъде върви разговорът. Когато осъзнах — прекратих. Но не това е основното.
— Тогава кое?
Елена извади телефона си, намери нещо и го обърна към Мария.
Скрийншот на чат. Мария четеше бавно — имена, дати, редове текст. Иван пишеше леко, почти игриво. Съвсем различен тон от онзи, който използваше у дома през последните месеци. Там беше внимателен, закачлив, интересуваше се: „Как мина денят ти?“, „Какво четеш напоследък?“, „Разкажи ми повече за себе си.“
Вкъщи той не задаваше такива въпроси. Вкъщи питаше защо вечерята закъснява и защо майка му още не е получила документите си от общината.
— Не искам да ви нараня — каза тихо Елена. — И аз съм била от другата страна. Затова реших да ви пиша.
Мария ѝ върна телефона. Отпи от водата.
— Знае ли, че сте се свързали с мен?
— Не.
— Добре.
Настъпи кратко мълчание. От съседната маса се чуваше смях — група млади хора обсъждаха нещо шумно и весело. Съботен следобед, нищо необичайно.
— Има и още нещо — продължи Елена по-предпазливо. — Научих го случайно. Не съм ровила умишлено. Просто се случи. Иван е разглеждал апартаменти. Не под наем. За покупка. Сам.
Мария постави чашата внимателно на масата.
— Кога?
— Преди около месец. Може би малко повече.
Вкъщи се прибра към три следобед.
Иван вече беше там. Седеше в креслото. Когато тя влезе, я изгледа така, сякаш отсъствието ѝ беше продължило седмица.
— Къде беше? — попита.
— Имах работа.
— Каква работа, Мария? — Той се изправи рязко. В движението му имаше натрупано напрежение, като при човек, който дълго е стискал зъби и най-сетне решава да избухне. — Мама чака сама в поликлиниката, после сама се качва на автобуса до общината. Сама! С нейното кръвно!
— Иван — каза тя спокойно. — Спри.
— Какво да спра? Осъзнаваш ли как изглежда това отстрани?
— Отстрани на кого? На майка ти?
— Отстрани на нормален човек! — гласът му се повиши. В него имаше толкова натиск, толкова познато обвинение, че в Мария внезапно се настани странно спокойствие. Онзи вид тишина, която идва преди нещо важно. — Мислиш само за себе си. Винаги. Това, че има собствена кола, не означава, че можеш да пренебрегваш хората!
— Кои хора, Иван?
— Майка ми!
— Ти каза „хора“. В множествено число. — Тя мина покрай него към кухнята и остави чантата си на стола. — Разглеждал си апартаменти?
Настъпи тишина.
Мария се обърна. Той стоеше на прага. Лицето му, допреди миг зачервено от гняв, сега беше пребледняло и застинало.
— Какво каза?
— Апартаменти. За покупка. Сам. Преди около месец. — Тя го гледаше право в очите. — Питам те директно. Планираш ли да си купиш жилище зад гърба ми и да се изнесеш, без дори да ми кажеш?
