— Оттам — отвърна кратко Елена. — Благодаря ти, Нели.
Затвори разговора, но не измина и минута, когато телефонът отново оживя в ръката ѝ. Този път на екрана се изписа служебният номер. Обаждаше се Стоян Петров — човек уравновесен, принципен и винаги коректен. Сега обаче в гласа му се долавяше прикрита тревога.
— Елена Георгиева, възникна неприятна ситуация — започна той премерено. — В счетоводството е постъпило анонимно обаждане. Мъж твърди, че сте злоупотребявали със служебното си положение години наред, а след като сте получили наследство, възнамерявате да заминете в чужбина и да оставите фирмата с финансови задължения. Очевидни безсмислици… но сме длъжни да задействаме вътрешна проверка. Формалност е, ала неприятна.
Елена притвори очи. Значи вече посягаха и на професионалното ѝ име.
— Разбирам, господин Петров. Ще съдействам напълно и ще предоставя всичко необходимо.
— Убеден съм, че ще приключи бързо — отвърна той по-меко. — Но бъдете внимателна. Някой очевидно се опитва да ви навреди системно.
След разговора тя остави телефона в скута си. Само преди час въздухът ѝ се струваше чист и лек, а сега сякаш бе натежал от невидима кал, хвърляна по нея от всички страни.
Вечерта, опитвайки се да отклони мислите си, тя подреждаше списък със строителни материали за ремонта. Почукването по вратата я стресна. На прага стоеше мъж със сурово лице и кожено яке.
— Елена Георгиева? — показа служебна карта. — Съдебен изпълнител. Относно просрочени задължения за комунални услуги за този имот.
Подаде ѝ обемиста папка. Сумата вътре беше стряскаща — натрупвани уж с години задължения, придружени от огромни лихви.
— Това е невъзможно… — прошепна тя, прелиствайки листовете. — Преди да приема наследството, нотариусът направи проверка. Нямаше никакви дългове.
— Наследникът поема и активите, и пасивите — отвърна безизразно той. — Ако не платите доброволно, ще започне процедура по опис и запор.
Когато колата му се отдалечи, Елена се отпусна изтощено на стола в антрето. Натискът ставаше все по-силен. Клевети, заплаха за работата, измислени задължения… Студен страх се надигна в гърдите ѝ. Чувстваше се притисната в ъгъла.
Точно тогава телефонът отново звънна. Таня Георгиева — адвокатът ѝ.
Гласът ѝ звучеше спокоен, делови.
— Получих официално писмо от Иван. От името на някаква измислена „група кредитори“ настоява за запор върху наследството ви до изясняване на обстоятелствата. Абсурд, разбира се, но ще трябва да отговорим. Какво става при вас?
Елена, с усилие овладявайки треперенето, разказа накратко всичко — слуховете в службата, анонимния сигнал, посещението на съдебния изпълнител.
— Очаквах подобен ход — въздъхна Таня. — Класически натиск. Създават усещане, че сте обградена отвсякъде. Слушайте ме внимателно. Това е прах в очите. Ще действаме единствено по закон и конструкцията им ще се срути.
Увереността ѝ подейства на Елена като глътка въздух.
— Какво предприемаме?
— Първо — никаква паника. Точно това целят. Второ — подаваме сигнал в полицията за клевета. Имате свидетел — колежката ви. Нека органите проследят източника. Трето — изискваме от управителя на сградата пълна разбивка на начисленията. Убедена съм, че документите са фалшифицирани. Нотариалната справка е силно доказателство. А на писмото на Иван ще отговоря лично — след което едва ли ще му се иска да повтаря подобни номера.
С всяка нейна дума страхът се отдръпваше, заменян от студена решителност.
— Те няма да се спрат, нали? — попита тихо Елена.
— Не — отвърна честно адвокатката. — Докато не разберат, че срещу тях стои противник, а не жертва. Искат да се пречупите. Не им доставяйте това удоволствие.
Разговорът приключи. Здрачът бавно обгръщаше градината. В сумрака дърветата изглеждаха загадъчни, почти заплашителни. Но това беше нейното място. Нейният дом. Нейната крепост.
Бяха започнали война на изтощение — чрез страх, клевети и административни хватки. Не ѝ оставяха избор.
Тя вече не се чувстваше гонена. Беше пазителка. На правото си да живее спокойно. На къщата, пропита с мирис на дърво и спомени за Георги Илиев.
Отвори тефтера си.
1. Жалба в полицията.
2. Искане до управителя.
Искаха битка? Щяха да я получат — но при нейните условия.
Съдебната зала ѝ се стори по-малка, отколкото в деня на развода. И по-задушна. Напрежението се усещаше във въздуха като пред буря.
Елена седеше до Таня Георгиева и усещаше странно спокойствие. Ръцете ѝ бяха неподвижни, дишането равномерно. Беше извървяла дълъг път, за да стигне дотук.
Отсреща — Иван и семейството му. Иван пребледнял, с нервно потрепващ ъгъл на устата. Росица Петрова — стегната в скъп костюм, напрегната като змия преди атака. Даниела неспокойно мърдаше на стола. Христо Иванов изглеждаше така, сякаш предпочита да изчезне.
Съдията — жена около петдесетте, с уморено, но съсредоточено лице — откри заседанието.
Искът на Иван беше обемен: да бъде призната неспособност на Елена да управлява имуществото си, налагане на запор върху наследството и присъждане на разноски. Основанията — уж „психическа нестабилност“, „финансова непригодност“ и „неморални действия“ при придобиването на наследството.
— Разполагаме с категорични доказателства — заяви самоуверено неговият адвокат, — че госпожа Георгиева не може адекватно да управлява активите си. Поведението ѝ е импулсивно и рисково. Освен това има данни за упражнен натиск върху възрастния наследодател.
Таня изслуша всичко без да промени изражението си. Когато получи думата, се изправи спокойно.
— Уважаема госпожо съдия, твърденията на ищеца почиват на неистини и фалшифицирани материали. Ще оборим всяка точка и ще покажем систематичен тормоз и опити за изнудване спрямо моята доверителка.
Започна с „задълженията“. Представи официален документ от управителя на имота — удостоверение, че за къщата на ул. „Садова“ №17 не съществуват просрочия и че приложените от ищеца справки са неавтентични.
Лицето на Росица Петрова посивя.
След това Таня изложи заключение от независим психолог — изготвено по искане на защитата. В него ясно се посочваше, че не са установени психични или поведенчески отклонения; отчетени са устойчивост на стрес и реалистична преценка на обстановката.
Иван прокара ръка по лицето си.
— По отношение на „натиска“ върху наследодателя — продължи Таня — представяме писмо, написано лично от Георги Илиев, в което той излага мотивите си. Освен това молим да бъде изслушан нотариус Никола Димитров, който ще потвърди ясното съзнание и твърдата воля на завещателя.
Даниела изсумтя, но под строгия поглед на съдията притихна.
И тогава Таня направи решаващия ход.
— Молим да бъдат приобщени аудиозаписи, направени с цел самозащита, както и свидетелски показания, разкриващи действителните намерения на ищеца.
В залата настъпи мълчание. Елена видя как Иван и майка му се спогледаха — този път без надменност.
Съдът разреши възпроизвеждането.
От колоните прозвучаха гласовете им — записани в деня, когато Елена беше оставила телефона си включен по време на онзи скандал пред входа.
— …Ще си останеш същата, каквато си била!
— …Ще обжалвам всичко!
— …Още ще ни молиш!
След това прозвуча втори запис — разговор от „семейния съвет“, който тя беше споделила с Нели за сигурност.
Гласът на Росица Петрова беше хладен, пресметлив:
— …Трябва да я притиснем, да ѝ стане непоносимо…
— …Нека се появят „проблеми“ с документите…
— …Да не си въобразява, че ще ни се противопоставя.
Когато записите свършиха, тишината беше оглушителна.
Съдията гледаше ищците без прикрито неодобрение. Иван бе навел глава. Росица Петрова дишаше тежко. Даниела плачеше. Христо Иванов я потупваше безпомощно.
Адвокатът на Иван прелистваше папките си с отчаян вид.
След кратко съвещание съдията се върна.
— Исковете на Иван се отхвърлят изцяло. Представените от него доказателства се признават за подправени. Действията му представляват злоупотреба с право и опит за въвеждане в заблуждение на съда. С оглед на аудиоматериалите съдът разпорежда образуване на производство за клевета и заплахи срещу Елена Георгиева.
Пълно поражение.
Елена излезе, без да се обръща. Зад гърба си чу приглушени ридания и гневни шепоти.
Навън я чакаше Радослав — колега и приятел, който беше до нея през цялото време. Той просто я прегърна през раменете.
— Свърши се — прошепна тя.
— Да — отвърна той. — Най-после.
Тя се обърна за миг. Семейството на Иван излизаше разединено, спорещо помежду си. Нямаше ги високомерните усмивки. Само обвинения и разочарование.
Искаха да ѝ отнемат всичко — достойнството, дома, бъдещето. Вместо това сами изгубиха лице и увереността, че са недосегаеми.
Елена пое по улицата към новия си живот. Към къщата, градината, тишината, които бе защитила.
Иван бе искал да се освободи от „бедната“ жена, която презираше. Успя.
Онази жена остана в миналото.
На нейно място вървеше друга — силна, свободна и решена никога повече да не позволи на никого да я унижава.
