— Открих истинска жена до себе си. А ти още гледаш само опаковката — довърши Георги спокойно разговора и повече не се върна към него.
Измина година. Виктория спечели финансиране за разширяване на инициативата си за приемане на тялото и организира първия градски фестивал по танци, посветен на увереността и женската сила. Салонът беше пълен. На първия ред седеше Георги Калинов — с камера в ръце и очи, блестящи от гордост. Гледаше я така, сякаш пред него стоеше най-голямото чудо на света.
Два месеца след събитието Виктория му подаде малко бяло тестче. Двете чертички бяха повече от красноречиви.
— Май вече няма да сме само двама… — прошепна тя.
Той не каза нищо. Само я притисна силно до себе си, а по бузите му се стекоха сълзи.
— Спечелих един облог… но истинската награда си ти. А сега и нашето дете.
Бременността я преобрази. Не толкова външно, колкото отвътре — стана по-съзерцателна, по-осъзната, по-внимателна към всяка дребна радост. Георги я обсипваше с грижа: придружаваше я на всички прегледи, четеше специализирани книги, сравняваше колички и бебешки дрешки до късно през нощта. Само една мисъл го измъчваше — да не ги разочарова. Да не сгреши. Да не ги изгуби.
На седмия месец обаче спокойствието се разпадна. Късно вечерта, докато се разхождаше из дома, Виктория внезапно се сви от силна болка. Лицето ѝ пребледня, ръцете ѝ инстинктивно обгърнаха корема. След броени минути линейката вече ги отвеждаше към болницата.
Лекарите говореха тихо, но категорично:
— Има риск от преждевременно раждане. Налага се спешна намеса. Възможно е да се пристъпи към секцио.
Георги не се отделяше от вратата на отделението. Увереният бизнесмен беше изчезнал — на негово място стоеше объркан мъж, седнал на студения под, шепнещ несръчни молитви.
— Само да оцелеят… Вземете всичко друго, но не и тях…
Два дни по-късно решението беше взето — операция. Той чакаше зад стъклото, стиснал юмруци до болка. И тогава се чу първият вик — слаб, но ясен.
— Момиченце — съобщи лекарят. — Килограм и деветстотин. Малка, но борбена. Като майка си.
Георги не знаеше дали да се смее или да плаче. После видя Виктория — бледа, изтощена, но озарена от онази нейна светлина.
— Имаме дъщеря, Георги. Готов ли си?
Той коленичи до леглото ѝ, докосна лицето ѝ и тихо каза:
— Не бях готов нито за съпруг, нито за баща. Ти ме научи да обичам. Сега съм готов на всичко — заради вас.
Седмиците след това минаха неусетно. Малката наддаваше, укрепваше с всеки изминал ден. А Георги я държеше в ръцете си и си мислеше колко необичайно е започнало всичко. Просто едно глупаво пари.
