– Защо веднага скачаш така? – отвърна Георги и остави телефона си върху масата. – Не ти нареждам нищо. Само предлагам. Скоро ще бъдем семейство, нали? Логично е и парите ни да са общи. Пълната яснота помежду ни е нещо съвсем нормално.
Елена току-що се беше прибрала от работа. Денят ѝ в офиса бе изтощителен, главата ѝ тежеше, а единственото, за което мечтаеше, беше да приготви нещо набързо и да се отпусне. Вместо това отново се озова в познатия разговор – същия, който вече за трети път тази седмица се завърташе около една и съща тема.
Тя пое дълбоко въздух, за да запази спокойствие.
– Георги, знам, че градим общо бъдеще. Но все още не сме женени. Заплатата ми е моя отговорност. Аз я изкарвам и аз решавам как да я използвам.
Той се изправи от дивана, приближи се и сложи ръце върху раменете ѝ. Докосването му беше познато и обикновено ѝ носеше уют, но сега в него се долавяше лека настойчивост.
– Не оспорвам това. Работиш усилено, справяш се отлично. Имаш стабилна позиция и сигурен доход. Но ако искаме по-голямо жилище и ипотека, трябва отсега да подредим бюджета си. Заедно. Просто искам да видя разходите ти за последния месец, за да преценим откъде можем да спестим.
Думата „спестим“ отново прозвуча остро в съзнанието ѝ. Напоследък той я използваше все по-често. В началото ѝ се струваше разумно – нали обсъждаха апартамент, сватба, бъдеще. Но постепенно финансовите теми започнаха да засенчват всичко останало.
Елена внимателно се освободи от ръцете му и започна да подрежда покупките.
– Вече ти казах колко получавам. Знаеш, че половината отива за наем, сметки и храна. Останалото са дребни удоволствия – чанта, която си купих миналата седмица, или посещение в салон. Това не е разточителство, Георги.
Той се отдръпна, застана срещу нея със скръстени ръце.
– Чанта за двадесет и пет хиляди лева не е просто малък каприз. Това е почти колкото седмичната ми заплата. Ако беше обсъдила покупката с мен, можеше да намерим по-достъпен вариант. Или да я отложим.
Тя се обърна рязко.
– Да обсъдя? Искаш да питам за всяка своя покупка?
– Не да искаш позволение – вдигна длани той, сякаш за да я успокои. – Да говорим. Ние сме двойка. Би трябвало всичко да споделяме.
Бузите ѝ пламнаха. Елена обичаше Георги – истински и дълбоко. Бяха заедно от две години, а от шест месеца живееха в нейния нает апартамент. Той беше грижовен, помагаше в домакинството, правеше закуска през уикендите. Предложението му преди три месеца – вечеря на покрива, пръстен, свещи – беше като сцена от филм. Тя каза „да“ без колебание.
След това обаче разговорите за пари зачестиха.
Първоначално звучеше логично. Георги предложи той да поеме финансовото планиране – твърдеше, че обича таблици, сметки и стратегии. Елена се засмя и прие, защото самата тя не се вълнуваше от бюджети и изчисления.
После дойде идеята за обща банкова сметка. Тя отказа – спокойно, но категорично. Обясни, че иска да запази поне малко самостоятелност до сватбата.
А сега той искаше подробни отчети.
– Георги – каза тя уморено, – нека оставим тази тема за друг път. Изтощена съм. Искам да вечерям и да си почина.
– Добре – съгласи се той. – Но помисли върху това, което ти казах. Правя го заради нас. За общото ни утре.
Той я целуна по слепоочието и се прибра в стаята, оставяйки я сама в кухнята.
Елена остана неподвижна, вперила поглед в плика с продуктите. Вътре в нея всичко кипеше. Защо една уж разумна молба я караше да се чувства притисната? Нали планираха семейство. Може би наистина реагира прекалено? Може би трябва да направи компромис?
На следващия ден в офиса не успяваше да се съсредоточи. Екранът пред нея беше отворен, но мислите ѝ се връщаха към разговора от предната вечер.
Мария, която работеше на съседното бюро, веднага забеляза разсеяността ѝ.
– Ели, днес си някак тиха. Да не се е случило нещо?
Тя се насили да се усмихне.
– Георги пак подхвана темата за парите.
Мария въздъхна театрално.
– Пак ли? Мислех, че сте го изяснили.
– И аз така мислех. Но той настоява за пълна прозрачност. Според него това било естествено за бъдещо семейство.
Мария се облегна назад.
– Не искам да се меся, но сигурна ли си, че е толкова естествено? Още не сте женени, а вече държи да следи разходите ти. Малко ми звучи… притеснително.
Елена сви рамене.
– Твърди, че не става дума за контрол, а за организация. Нали искаме да купим апартамент.
– Да, заедно – подчерта Мария. – Но ти получаваш по-висока заплата. Доколкото помня, основната тежест по ипотеката щеше да падне върху теб, защото неговият доход е по-малък.
Елена замълча. Приятелката ѝ имаше право. Георги откровено беше признал, че може да участва само с по-малка вноска, а голямата част от месечната тежест щеше да бъде нейна. Тя прие това, защото го обичаше и вярваше в общото им бъдеще.
– Може просто да се страхува, че ще изхарчиш всичко за чанти и няма да остане за вноската – пошегува се Мария.
Но Елена не се засмя.
Вечерта, когато се прибра, Георги я посрещна на прага с усмивка и букет цветя в ръка.
– Извинявай за снощи – каза той веднага.
