Подреденият ѝ професионален свят стоеше в рязък контраст с онези дребнави семейни игри, които напоследък се разиграваха около нея. Чувството беше като да градиш стабилна конструкция, а някой до теб да разглобява гредите и да го нарича „загриженост“.
Точно в шест звънецът изписка продължително и настоятелно — не като молба, а като уведомление. Така звънят хора, които са убедени, че присъствието им е право, не привилегия.
Лора Христова отвори.
На прага стоеше Красимира Емилова — светло палто, безупречна осанка, лице с изражение на човек, дошъл да „внася разум“. До нея Петър Александров изглеждаше смален, сякаш го водят при класния ръководител след провинение.
— Добър вечер — произнесе свекървата и прекрачи вътре, без да изчака покана. — Надявам се вече да си се успокоила.
— Не съм от хората, които се успокояват, когато някой протяга ръка към нещо тяхно — отвърна равномерно Лора и затвори вратата. — Хайде в кухнята. Там разговорите са по-честни.
Петър вървеше след тях и тя неволно забеляза как раменете му са приведени, погледът — в пода, а ръцете — безпомощни. Възрастен мъж, а приличаше на ученик, който очаква присъда.
Красимира седна на табуретката и обходи с очи помещението — печката, плота, новата електрическа кана.
— Всичко ти е толкова подредено… стабилно — отбеляза тя. — Обичаш удобството.
— Обичам нещата, които съм си изкарала сама и за които съм платила — отговори Лора.
Усмивката на свекървата беше от онези, които предхождат неприятна теза.
— Лора, не съм ти враг. Искам да няма разцепление. Ако Петър си тръгне, няма да ти е лесно. Жена сама…
— Без апокалиптични сценарии, моля — прекъсна я Лора. — Имам работа, доход и покрив над главата си. Трудно ще ми стане единствено ако започна да живея по чужди правила.
Петър прокашля:
— Лора, мама просто…
— Просто е дошла да вземе решение вместо нас — довърши тя.
Красимира кимна, сякаш това бе признание.
— Да, защото вие двамата се държите като деца. Единият мълчи, другата се защитава. А Драгомир Филипов има нужда от жилище.
— Нека му наемете — отвърна спокойно Лора. — Щом толкова държите да помагате.
— Нямаме излишни средства — отсече веднага Красимира. — Ти имаш възможност.
Лора присви очи.
— Ето я същината.
Свекървата се наведе леко напред и заговори с онзи „разумен“ тон, в който всяка дума е инструмент.
— Апартаментът пак остава в семейството. Не сме чужди. Може да го прехвърлиш на Драгомир… временно. Да се стабилизира. После ще ти го върне. Формалност е.
Петър трепна, сякаш формулировката го изненада.
— Мамо… ти каза само да поживее…
— Петре, не ме прекъсвай — сряза го тя, без да го погледне. — Големите говорят.
Лора се обърна към съпруга си:
— „Големите“? Ти чуваш ли какво се предлага?
— Лора… може би наистина само за известно време… — прошепна той.
— „За известно време“ е когато някой оставя куфар до вратата и благодари, че ще е кратко — гласът ѝ остана спокоен, но думите звучаха твърдо. — Това тук е прехвърляне. Това е схема.
Брадичката на Красимира се вдигна.
— Схема има при измама. Ние говорим открито. По роднински.
— По роднински е, когато не ме употребявате — отвърна Лора. — И когато съпругът ми не стои безмълвен, сякаш го няма.
Петър избухна:
— Не мълча! Просто не искам скандали!
— Не искаш скандал, искаш всичко да стане от само себе си — каза тя. — Майка ти да реши, брат ти да получи, а аз да преглътна. Това ли?
Той отвори уста, но не намери думи.
Красимира въздъхна тежко и смени тактиката.
— Лора, приех те като своя. Вярвах ти. А ти поставяш имота над хората.
— Поставям достойнството над манипулацията — отвърна тя.
— И ако Петър си тръгне?
— Да си тръгне. Но като мъж, не като куриер на чужди желания.
Петър рязко се изправи и удари с длан по масата.
— Стига! Разкъсвате ме!
Лора също се надигна.
— Никой не те разкъсва. Просто трябва да избереш — съпруг ли си или нечий изпълнител.
Красимира стана.
— Ти рушиш семейството с тези думи.
— Семейството не се руши от думи, а от опити да се отнеме чуждото под претекст за грижа.
Свекървата пребледня.
— Значи отказваш?
— Отказвам. И още нещо — оттук нататък никакви документи и подписи без да прочета всяка дума. И без посредници.
Петър сведе глава. Красимира се насочи към изхода.
— Добре — каза тихо. — Но не мисли, че това приключва тук.
Лора се усмихна хладно.
— Напротив. Имам усещането, че тепърва започвате.
Следващите дни приличаха на сериал с евтин сценарий, но напрежението не отслабваше.
Петър внезапно стана образцов. Прекалено образцов.
Миеше чинии, правеше кафе, говореше меко, интересуваше се как е минал денят ѝ. Дори престана демонстративно да обръща телефона си с екрана надолу, но започна често да излиза „да се поразходи“. И повтаряше като мантра:
— Лора, нека просто мине това. Мама се тревожи. Драгомир е несигурен… такъв си е.
Тревожност — удобна дума, мислеше си тя. Под нея можеш да скриеш и грубост, и пресметливост.
В петък Петър се прибра с папка под мишница.
— Трябват ти подписи за няколко документа за сметките — подхвърли уж небрежно. — Бях в обслужващия център, без подпис на собственик нищо не става.
Лора вдигна поглед от лаптопа.
— Какви документи?
— Дреболии. Някакъв отчет за водомерите.
Тя протегна ръка и отвори папката. Различни формуляри, заявления, копия. Долу — места за подпис. Петър се суетеше: подаваше химикал, обръщаше листи, сочеше къде да сложи подписа си.
— Тук… и тук… също и това.
— Защо бързаш? — попита спокойно Лора и отдръпна ръката си.
— Защото има срокове… опашки… — заговори той по-бързо. — Моля те, подпиши, после ще гледаме.
Тя го изгледа внимателно — по-внимателно, отколкото отдавна. И разбра: не е притеснен за срокове. Страх го беше от нещо друго. Не за нея — за план, който може да се провали.
