— И трето — продължи тя спокойно, — днес изписаха Тихомир Велизаров. Един невероятно благ човек. Пристигна при нас в критично състояние, претърпя тежка операция и лекарите почти не даваха надежда, че ще се справи.
Гласът ѝ омекна.
— А сега вече е стабилен. Сутринта децата му го прибраха у дома. И знаеш ли какво? Каза, че съм най-добрата сестра в цялото отделение.
Радослав Маришки повдигна вежди и се престори на засегнат.
— Ха! Стар чаровник. Още не е станал от болничното легло и вече обсипва с комплименти най-красивата сестра в болницата.
Зорница Яворова едва сдържа усмивката си. „Щом пак намира сили да се шегува, значи сме на прав път“, мина ѝ през ума.
Техният малък ритуал — трите хубави новини от деня — постепенно се бе превърнал в нещо повече от игра. В началото Радослав трудно откриваше поводи за радост. Все нещо го дразнеше, все някой го разочароваше. Но заразен от способността на жена си да открива светлина и в най-обикновеното, той започна съзнателно да търси доброто — по пътя към службата, зад бюрото си, дори в задръстването на връщане.
Пролетта също им помагаше. Денят осезаемо нарастваше, слънцето грееше по-топло, по клоните се появяваха първите пъпки. Градът сякаш се събуждаше, а с него и той.
Малките неща, които преди подминаваше, вече му правеха впечатление.
— В офиса най-сетне ремонтираха асансьора, — докладва една вечер той. — Шуфутински идва на турне и ти взех билети. И още нещо — приеха статията ми в едно много сериозно списание.
— Знаех си, че ще стане — отвърна Зорница с гордост. — Винаги съм вярвала в теб.
После и тя сподели своите малки победи и радости.
Дали беше упражнението с трите новини, или просто честните разговори помежду им, но Радослав постепенно възвръщаше вътрешното си равновесие. Отново ставаше онзи спокоен и уверен човек, който знае кое е наистина важно.
В дома им се настани топлина — не показна, а тиха и сигурна.
На работа престана да следи с подозрение кариерното развитие на колегите си. Спря да чака непрекъснато признание. Насочи усилията си единствено към собствените задачи и ги вършеше със старание и вдъхновение. Когато трябваше, защитаваше позицията си твърдо; когато грешеше — имаше смелостта да го признае.
Вечерният им обмен на добри вести се превърна в непоклатима традиция.
Една вечер Радослав се прибра особено въодушевен. Още от вратата я подхвана и я завъртя из хола.
— Зори, денят вече е по-дълъг с цели два часа! Видях ято жерави над града. И още нещо — имаме нов началник на отдела!
— Май се досещам как се казва — отвърна тя загадъчно.
Той се спря и я погледна по-внимателно. В нея имаше някаква фина промяна — лека замисленост, особена светлина в очите.
— Зори, да не би да има нещо?
— Има — кимна тя с усмивка. — Назначиха ме за старша сестра на отделението.
— Браво! Значи вече сме двама началници под един покрив! Радваш ли се?
— Много. Няма да давам нощни дежурства. Само че… май няма да остана дълго на този пост.
Той примигна объркано.
— Как така? Не разбирам.
Тя пое дъх.
— Защото, ако всичко върви добре, скоро ще ставаме родители.
Думите ѝ сякаш увиснаха във въздуха. Радослав застина, без да помръдне. Смисълът бавно се подреждаше в съзнанието му.
След няколко безкрайни секунди очите му се избистриха. Той я притисна силно към себе си.
— Какъв е този песимизъм? Какво значи „ако всичко върви добре“? Всичко ще бъде прекрасно. Чуваш ли? Задължително ще бъде прекрасно!
