— Щастливо беше времето — произнесе той тихо.
Зорница не откъсваше очи от него. Възползва се от момента, в който гласът му звучеше по-мек.
— Кажи ми тогава какво толкова се е объркало през тези години, че да те направи нещастен? Болен ли си? Нещо в службата ли не върви? Или… — тя пое дълбоко въздух — може би си се разочаровал от мен и бракът ни ти тежи?
Радослав Маришки рязко се изправи.
— Какви ги говориш, Зори? — възмути се той. — Ти си най-светлото нещо в живота ми!
— Тогава кое не е наред? Родителите ти са добре, имаш мен, работата ти е интересна, приятелите са до теб, имаме собствен дом, здрави сме… Какво ти липсва?
Той замълча за миг, сякаш подреждаше мислите си.
— Всичко е наред… и все пак не е — отвърна бавно. — Имам усещането, че съм заседнал на едно място. Завърших университета с отличие, после докторантура, защитих дисертация. И дотам. Няма развитие. Чувствам, че мога повече, но няма къде да вложа това, което нося в себе си. Върша еднообразна работа, а плодовете ѝ обират други. Откакто започнах тук след дипломирането, все съм на същата позиция. Никой не оценява реално възможностите ми.
Той прокара ръка през косата си.
— И не става дума само за повишение. Липсва ми усещането за истинско дело. А и жилището… живеем в стария апартамент на баба ми. Все отлагам да предприема нещо по-сериозно, защото не съм сигурен какво ме чака професионално. Виж брат ти — вече си построи къща, мисли за вила. А сме на една възраст. Понякога честно се страхувам, че ще ти омръзне да чакаш и ще ме пратиш по дяволите.
— Радо — прекъсна го Зорница спокойно, — ние не сме под наем. Имаме уютен дом, пълен с топлина. Аз съм доволна от това, което имаме. Всеки върви по своя път.
Тя се усмихна леко.
— Брат ми отдавна заряза професията си. Сега ръководи строителна бригада, но жена му казва, че понякога нощем едва ли не плаче над дипломата си. Не всичко е такова, каквото изглежда отвън. А теб ще те оценят — сигурна съм. Просто трябва да бъдеш по-настоятелен и да вярваш повече в себе си.
После го погледна закачливо.
— И престани да приличаш на тъжния Ийори от „Мечо Пух“.
Радослав повдигна вежди.
— Толкова ли съм зле?
— Не си магаре, а по-скоро унилото магаренце. И разликата е съществена.
Тя се облегна назад.
— Наскоро гледах по телевизията един психолог. Говореше за това как човек може да предотврати задълбочаването на депресивни мисли. Съветът му беше всеки ден да откриваме поне три положителни неща — събития, новини, дори дреболии — и да ги споделяме с близък човек. Хайде да опитаме от утре.
Радослав я погледна с нежност.
— Ако трябва да съм честен, мога три пъти на ден да говоря само за теб.
— Това ме радва, но все пак намери и още нещо хубаво — засмя се тя.
На следващата вечер Зорница строго го попита дали е изпълнил задачата.
— Имам само един положителен момент — призна той. — В службата имаме един ужасно неприятен портиер. Една млада колежка беше забравила пропуска си и го помоли да се обади на началника, за да ѝ издадат временен. Той отказа, дори я нарече с обидни думи. Момичето се шмугна покрай група колеги и успя да мине. Онзи хукна след нея с чаша чай в ръка, спъна се и поля панталона си точно на най-неподходящото място. Цялото фоайе се тресеше от смях. Понякога съдбата си знае работата.
Радослав се разсмя искрено, припомняйки си сцената.
„Май за пръв път от месеци го виждам да се смее така“, помисли си Зорница.
— Идеята беше за малко по-безобидни новини, без пострадали панталони, но и това става — отбеляза тя с усмивка. — А при мен има три.
— Слушам те — насърчи я той.
— Първо, не само за мен, а за всички — днес денят е по-дълъг с една минута и двадесет и три секунди. Второ, тази сутрин не забрави да ме целунеш, когато се разделихме.
