И този път Радослав Маришки не пропусна да отсече, че на отбора не бива да се възлагат никакви надежди – според него съгражданите им нямаха и най-малък шанс.
Вечерта Зорница Яворова се прибра необичайно оживена. Още от прага започна да разказва с въодушевление:
— Минах през центъра. Ремонтират пешеходната улица — става чудесно! Настилката е съвсем нова, сложили са интересни пейки, а фенерите са като от старите времена. Скоро ще приключат. Хайде някоя вечер да се разходим?
Радослав сви рамене.
— Видях го. По работа ходих до една фирма там. Плочките ги редят криво — след първата зима ще се разместят. Пейките ще ги надраскат с графити, а лампите са толкова ниски, че ще ги изпотрошат.
Ентусиазмът ѝ угасна мигновено. Тя замълча, прибра чантата си и се зае да стопли вечерята. За фон пусна телевизора.
Даваха криминален сериал. В напрегната сцена млад лейтенант гонеше престъпник по покрива на висока сграда. Двамата се сборичкаха на самия ръб, нож проблесна в ръката на злодея, а Зорница застина с чинията в ръце.
— Ето, сега ще полети надолу — прозвуча безстрастният глас на съпруга ѝ.
Но екранният герой се измъкна с ловък захват, подкреплението пристигна навреме и престъпникът бе обезвреден.
— Победиха добрите! — усмихна се тя и го погледна очаквателно.
— Само по филмите става така — отвърна той. — В действителността никой нямаше да тича по покривите.
На излет с приятели, когато в ясен юлски ден внезапно се появи тъмен облак и изля пороен дъжд върху компанията, Радослав дори изглеждаше доволен:
— Знаех си. Всичко ще подгизне, времето окончателно ще се развали. Трябва да си тръгваме.
Останалите обаче не му обърнаха внимание. Смяха се, сушаха дрехи край скарата и изтупваха водата от импровизираната маса.
Каквото и да се случеше — планове за празници, идеи за ремонт, новини по телевизията — той неизменно предричаше провал. Във всяко начинание съзираше катастрофа.
За щастие на Зорница, на самия него и на света като цяло, мрачните му прогнози рядко се сбъдваха. Оказа се, че в къщата на техни познати има климатик и никой не се задуши от жегата. Колегата със сополивия нос страдаше от алергия, а не от страшна зараза. Футболният тим се изкачи нагоре в класирането. Полицията, макар и не без трудности, продължаваше да се справя с престъпността. А на обновената пешеходна улица хора от всички възрасти седяха вечер по пейките под меката светлина на жълтите фенери.
Светът не се разпадаше.
И все пак постоянният песимизъм на Радослав бавно просмукваше дома им като отровна лоза. Настроението му се предаваше и на нея, задушаваше радостта ѝ. Зорница започна сериозно да се тревожи за психическото му състояние. Мъчеше се да открие причината — дали крие тежка диагноза, дали има проблеми в службата, или пък е разочарован от нея и брака им.
Накрая събра смелост да поговори открито.
След вечеря той седеше пред телевизора, подпрял брадичка на дланта си, и гледаше разсеяно в екрана. Зорница се настани до него и постави на масата сватбената им снимка.
— Намерих я, докато подреждах библиотеката. Беше се измъкнала от албума — каза тя и внимателно проследи изражението му.
Погледът на Радослав омекна. По устните му се появи лека усмивка.
— Щастливо беше времето — произнесе той тихо.
