Жената се измъчваше от догадки и в ума си редеше една след друга възможни причини: тежка диагноза, която той крие от нея, проблеми в службата, или пък появата на друга жена…
В една събота Радослав Маришки реши да отскочи до родителите си.
Зорница Яворова го изпрати до вратата, върна се бавно в кухнята, допи кафето си на малки глътки и се захвана с основно почистване. Беше отлагала отдавна.
Най-напред посегна към библиотеката. По рафтовете книгите и списанията бяха посивели от фин слой прах, сякаш мълчаливо негодуваха, че са забравени. Докато минаваше с прахосмукачката, тя неволно бутна един албум, оставен накриво между томовете. Той се плъзна и от него се разпиляха няколко снимки.
Най-отгоре се озова фотография от сватбата на по-големия ѝ брат. Кадърът бе заснет край градското езеро, където младоженците по традиция отиваха за снимки след гражданския ритуал.
На изображението булката и младоженецът сияеха. До тях стоеше Радослав Маришки – кумът – прегърнал през кръста млада Зорница. По лицето ѝ личеше смут, но нямаше и следа от нежелание.
Още същата сутрин, когато той прекрачи прага на дома им, за да помага с украсата на колата, Зорница разбра, че е загубена. Един поглед към приятеля на брат ѝ от студентските години ѝ бе достатъчен, за да усети, че сърцето ѝ вече не ѝ принадлежи.
По време на тържеството Радослав се справи блестящо с ролята на кум. Очарова всички гости, а остроумията му засенчиха дори водещия на празненството.
— Ето тази снимка ми е най-скъпа. Направена е точно преди подписването, когато Радо дойде да ме вземе — спомняше си Зорница. — Фотографът е уловил съвършен миг.
На кадъра той стоеше с широко разтворени ръце, протегнати към нея. Крехката ѝ фигура се устремяваше напред, воалът се виеше зад гърба ѝ като развян от вятъра, и всичко изглеждаше така, сякаш тя лети към собственото си щастие.
Пет години вече бяха съпрузи. Животът им течеше подредено и спокойно. И все пак ѝ беше трудно да открие в днешния Радослав онзи сияен младоженец от снимките.
Външно почти не се бе променил — все така строен, привлекателен. Но някъде се беше изпарила лекотата му, способността да намира изход от всяка ситуация, ведростта, с която заразяваше околните.
Остроумието, което някога печелеше хората, постепенно се бе превърнало в мрачен сарказъм. По всеки повод той предвиждаше най-лошото.
Приятели ги поканиха през уикенда на вилата си.
— Ще висим поне два часа в задръстването на изхода на града — отсече Радослав Маришки. — После още два по пътя, а след още толкова ще трябва да тръгваме обратно.
— Канят ни с преспиване — опита се да възрази Зорница.
— Пак ще ни настанят в онази мансарда под покрива и ще се задушаваме от жега цяла нощ.
Един от колегите му се появи в офиса с тежка хрема и зачервени, сълзящи очи.
— Край, ще се изпоразболеем всички — мърмореше той вечерта. — Сроковете ще отидат по дяволите, за премии можем да забравим.
Според него човекът трябвало да си стои вкъщи, вместо да заразява останалите. Вече усещал как гърлото му дращи.
— Радо, още никой не е болен — опита се да го успокои Зорница. — Вземи нещо противовирусно, имаме и таблетки за гърло.
— Пълна измама са тези лекарства. Само пари се дават напразно. А от таблетките ще получа киселини.
Тя се отправи към кухнята да му приготви разтвор за гаргара, но когато се върна, той вече беше забравил за „смъртоносната“ зараза и оживено разговаряше по телефона.
Приятел го канеше на мач на местния отбор.
— Няма смисъл да ходя — изсумтя Радослав Маришки. — Нашите пак ще загубят, а треньорът отдавна трябваше да бъде изгонен, защото с него нищо добро не ни чака.
