Освен имотите и спестяванията, баща ми ми остави и строителната фирма, която беше изградил буквално от нищото. Никога не съм мечтала да се занимавам с бизнес, но последната му молба още кънтеше в ушите ми: да не продавам това, което той е създал с толкова труд. Обещах му. Назначих управител, разчитах на адвокати и счетоводители, защото здравето ми рядко позволяваше да присъствам лично. А и Калоян Странджански постоянно повтаряше, че това не е работа за мен — че една жена нямала нужда да се „вре“ в подобни дела.
Колко наивна съм била да му вярвам. Днес го осъзнавам ясно. Тогава обаче бях заслепена — от обич или от илюзията, че обичам.
Постепенно започнах да усещам, че нещо не е наред. Сметките намаляваха без обяснение, договорите се изплъзваха един след друг, а фирмата губеше позиции. В същото време Калоян все по-настойчиво намекваше, че е разумно „да осребря наследството“, преди да се обезцени. Отказвах. Това го вбесяваше. Майка му — Златка Велинова — направо кипеше.
— Стоиш върху парите като гарван над плячка! — изсъска ми веднъж тя. — Синът ми заслужава много повече!
Повече? Той не беше допринесъл с нищо за това, което притежавах.
И въпреки всичко мълчах. Страхувах се от конфликти. Вярвах, че семейството трябва да се пази на всяка цена. Убеждавах се, че ако проявя търпение, ако простя, ако направя компромис — нещата ще се оправят.
Колко жестоко съм се лъгала.
Вечерта, когато Калоян хладно заяви, че иска развод, аз вече знаех повече, отколкото предполагаха. Знаеше и баща ми — още преди да си отиде. По-точно, беше го предвидил.
Два дни по-рано получих съобщение от нотариуса му. Малко след това той лично ме посети и с официален поклон ми връчи втори екземпляр от завещанието — поверителен. Баща ми беше помислил за всичко. Предугадил бе, че някой може да злоупотреби с доверието и мекотата ми. Затова бе изготвил два отделни документа.
Първият — общодостъпният — прехвърляше цялото имущество на мое име.
Вторият обаче съдържаше условие. Ако бракът ми бъде прекратен по инициатива на съпруга ми или ако се докаже, че той е посягал на семейните средства, тогава всичко — къщата, фирмата, банковите сметки — нямаше да остане при мен, а щеше автоматично да премине към сина ми Мартин Велчев, който беше едва на осем години.
Да, имам син. От първия си брак. Калоян никога не го прие. Наричаше го пречка за „новото ни начало“. По онова време Мартин беше изпратен при близка приятелка на село, далеч от напрежението в дома ни, без да подозира каква буря се надига.
