Тя добавяше още нещо — че има сили над нас, които виждат повече, отколкото предполагаме.
Като дете Калин Маришки често я разпитваше как действат тези сили. Дали си водят някакви записки и после раздават възмездие? Бабата само се усмихваше тайнствено и клатеше глава. „Как точно става — не ни е дадено да знаем — казваше тя. — Но всеки човек рано или късно плаща за постъпките си. Това е сигурно.“
Самата тя винаги подаваше ръка на нуждаещите се и така възпита и него — да не подминава чуждата болка.
След като излезе на свобода, Калин почти веднага си намери препитание. Имал късмет — взеха го товарач в квартален магазин. Някои колеги го гледаха с недоверие, но той не се засягаше. Важното беше, че получаваше заплата. А и не му трябваше много — живееше скромно, без излишества.
— Бабо! Чакай малко! — извика той и настигна възрастната жена, която вече беше минала през целия вагон и посягаше към вратата на междинното пространство.
— Какво има, чедо? — погледна го тя с избледнели сини очи.
— Кажи ми честно… как ще изкараш до пенсията? И без това има време. С обикаляне по вагоните едва ли се събира много. Вземи това — моля те. — Той извади няколко хилядарки. Беше заделил парите за ново яке, но си помисли, че пролетта наближава, скоро ще се стопли.
— Не мога да приема толкова… не бива — разтрепери се сухата ѝ ръка, а по набразденото ѝ лице се търкулнаха едри сълзи.
— Вземи ги. Нека бъдат за спомен от моята баба… и от баба Рада Пиринки. От сърце ти ги давам — отвърна Калин и слезе решително на перона, тъкмо когато влакът спря.
Обърна се за миг. Жената плачеше и му благодареше едновременно, стискайки платнената си чанта, а с другата ръка го благославяше с кръстен знак. Той ѝ се усмихна и тръгна по платформата. Вътрешно му беше леко, почти въздушно — сякаш стъпваше по облаци. След два дни щеше да получи надницата си. Щеше да се справи някак. На нея парите ѝ бяха по-нужни.
Милена Велизарова
