Сред онези деца някога тичаше и Калин Маришки. Когато беше съвсем малък, играеше с останалите момчета – редуваха колички, гониха се из двора, криеха се зад бараките. По-късно, към десетата си година, баба Рада Пиринки започна от време на време да го моли да ѝ донесе хляб или бутилка мляко от кварталния магазин. Той никога не отказваше. Напротив – изпълняваше заръките ѝ с охота, защото усещаше, че е нужен.
Един следобед, докато седеше на пейката си и наблюдаваше шумната глъчка на децата, тя му кимна да се приближи. Калин пристъпи към нея, убеден, че пак ще го прати за нещо. Вместо това възрастната жена бръкна в джоба на избелелия си халат и извади малко сиво кубче захар. Изтупа го внимателно от прашинките и, с топла усмивка, му го подаде.
— Заповядай, бонбонче за теб. Вземи си.
Момчето отлично разбираше, че това не е никакъв бонбон, а обикновена бучка захар. Но не искаше да я натъжи. Благодари ѝ сериозно и прие „почерпката“ като най-ценния дар.
После се върна при дружината. Те го изгледаха любопитно, а след миг избухнаха в подигравки. Какво ти дала старицата? Това ли нарича бонбон? Обикновена захар, и то не шарена! Ами ако е сол? Смехът им прозвуча грубо.
Калин хвърли поглед към прегърбената фигура на баба Рада Пиринки, която стискаше бастуна си с две ръце и ги наблюдаваше отдалеч.
— Никаква сол не е! Истински бонбон си е, и сам ще си го изям! — отсече той и бързо пъхна кубчето в устата си.
Момчетата онемяха, а по лицето на старата жена се разля кротка, благодарна усмивка.
По-късно бабата на Калин му обясни, че пенсията на Рада Пиринки е съвсем мизерна. Съпругът ѝ отдавна бил покойник, деца нямала, нито кой да ѝ подаде ръка. За нея дори една бучка захар била лукс – истински празничен сладкиш. Затова го почерпила по своя начин. Тогава момчето осъзна, че е постъпило правилно – приело е подаръка и е запазило достойнството ѝ. Свои внуци тя нямаше, ала беше обикнала Калин като такъв и често тъжеше за него, когато животът го отвеждаше далеч от двора и детските игри.
