Калин Маришки пътуваше с крайградския влак. Съвсем скоро беше излязъл от затвора, където се озова поради собствената си неразумност. Една глупава постъпка, а цената ѝ се оказа непосилно висока. Беше си дал дума – край. Повече никакви сблъсъци със закона. Достатъчно беше платил за лекомислието си.
Бяха минали години… През това време много неща бе премислил, много истини бе проумял. Най-често мислеше за баба си. Колко силно копнееше да се върне и да я прегърне, да притисне лице в нейната топла, родна буза. Безброй нощи, заспивайки върху твърдото служебно легло, си представяше как тя го посреща, разплакана от радост, и го гали по косата, сякаш още е малкото ѝ момче. Само че съдбата бе решила друго. Тя не го дочака. Вече я нямаше. А освен нея Калин нямаше никого на този свят. Самотата сега го пронизваше особено остро, а с годините човек започва да гледа различно на стореното. Тогава беше млад, безразсъден, зелен хлапак – не му стигна умът да спре навреме и се подхлъзна по кривия път.
Бабата се беше раздавала докрай, за да го отгледа сама. Родителите му загинали в катастрофа, когато той бил едва на три. Оттогава тя му беше и майка, и баща. Трудеше се, лишаваше се, правеше невъзможното. А той често я натъжаваше – пакости, инат, безсмислени бели. По душа беше добро момче, но буен и непокорен. И точно тази буйност го доведе дотам. Старицата страдаше, събра последните си пари за адвокат, ала късметът не беше на тяхна страна.
Имаше още една възрастна жена, която скърбеше за него – баба Рада Пиринки, съседката. Кръвна връзка нямаше, но сърцето ѝ болеше като на родна.
Дворът им беше малък, но приветлив. В средата се издигаше разклонена липа, а срещу къщата бяха подредени старите бараки. До една от тях стоеше пейката на баба Рада Пиринки. В хубаво време тя прекарваше там часове наред – придвижваше се трудно с бастуна, бавно стигаше до мястото си и сядаше на слънце, за да наблюдава как съседските деца играят в двора и как животът тихо продължава пред очите ѝ.
