Мирът у дома така и не се появи. Напротив — с всеки изминал месец Радослав Лъчезаров се прибираше все по-късно. Когато отключваше вратата, по лицето му личеше раздразнение, а най-малкото нещо беше достатъчно, за да излее гнева си върху Милена Странджанска.
Една вечер тя не издържа.
— Радослав, ще ми обясниш ли какво става? — гласът ѝ трепереше, но този път реши да не отстъпва.
— За какво говориш? — отвърна той хладно, сякаш изобщо не разбираше намека.
— За това, че все по-често закъсняваш. Къде си до толкова късно?
— Разпит ли ми устройваш? — очите му проблеснаха. Той тръшна лъжицата в чинията и рязко се изправи.
— Имам право да знам. Ти следиш всяка моя стъпка, а аз нямам право да попитам?
— Само опитай да ме контролираш! — изръмжа той и се затвори в другата стая.
Милена замълча, но в нея се надигаше буца от болка и съмнение. Няколко дни по-късно реши да провери сама. Отиде до офиса му без предупреждение.
Това, което видя, я накара да застине — до Радослав стоеше млада девойка, не повече от седемнайсетгодишна, прилепена твърде близо до него.
За миг през ума ѝ мина мисълта, че това е достатъчно основание да сложи край. Толкова време беше слушала внушенията му, че без него е нищо, че сама не може да се справи. Семейството ѝ се струваше крепост, която не бива да руши. Но гледката я разтърси.
Тя се приближи уверено.
— Милена… — той бързо се отдръпна от момичето. — Какво правиш тук?
— Дойдох да ти кажа, че няма да живея с човек, който ме лъже. Подавам молба за развод.
Тя се обърна и тръгна, без да изчака отговор. Зад гърба ѝ се разнесе гневният му глас:
— Чудесно! Още днес можем да се разведем! Събери си парцалите и се махай от апартамента ми! И не забравяй — тук нищо не е твое!
Милена се прибра разтреперана. Извади старите чанти, останали още от времето, когато се беше нанесла при него, и започна да хвърля дрехи вътре. Не чу кога той се върна. Стресна се, когато видя силуета му на прага.
По устните му се беше разляла усмивка.
— Миленче, къде си тръгнала? Нали се шегувах.
— Аз не се шегувам. Разделяме се. Това е окончателно.
— Сериозно ли? Толкова години заедно… Винаги съм знаел, че си непостоянна. Само си търсеше повод да избягаш.
— Аз ли? — очите ѝ се разшириха от изумление. — Ти се прегръщаше с друго момиче!
— Значи ревнуваш? — той се приближи и я притисна насила. — Приятно ми е да го чуя. Мислех, че не ти пука. Добре, разбрах те. Няма да се повтори.
Тя не искаше нито да го слуша, нито да говори. Но по някакъв начин Радослав отново я убеди да остане. Още на следващия ден Милена се укоряваше, спомняйки си думите му:
„Къде ще отидеш? Нямаш спестявания, нямаш работа. Как ще се издържаш? Аз те обичам, а ти сама рушиш всичко…“
Тежка въздишка се откъсваше от гърдите ѝ. Разбра, че е съсипала живота си в момента, в който се е обвързала с него. След редица изследвания лекарите бяха категорични — тя не можеше да има деца. Тогава не осъзна колко ще я боли това.
Ако имаше дете, щеше да има кого да обича безусловно, на кого да посвети грижата си. Сега се чувстваше безкрайно самотна.
Дълго време Радослав избягваше темата, но напоследък започна да я използва като оръжие.
— Непълноценна си! Благодари, че още съм с теб. Можех отдавна да намеря истинска жена!
Нощем Милена тихо ридаеше в възглавницата. Хващаше го в изневери отново и отново, но не си тръгваше. Нямаше къде да отиде, нито кой да ѝ подаде ръка. Затова просто се носеше по течението и ценеше онези редки дни, когато в дома им цареше привидно спокойствие.
Идеята за дете изненадващо дойде от него.
— Трябва ни бебе — заяви той. — Само дете може да задържи брака ни. Ако имаме наследник, никога повече няма да погледна друга.
Милена повярва на тези думи. Съгласи се на вариант със сурогатна майка. Избор нямаше — Радослав намери клиниката, уреди документите и подбра жената. Тя се появи само няколко пъти, за да даде необходимия биологичен материал.
Сурогатната майка — Десислава Велизарова — беше настанена в апартамент отсреща. Жилището беше наето специално, уж за да могат да следят бременността и развитието на детето.
Така вярваше Милена.
Но скоро започна да забелязва, че съпругът ѝ все по-често пресича улицата и прекарва часове там. Какво точно се случваше зад онази врата, тя не знаеше — нямаше как да стои и да подслушва.
Няколко пъти се опита да заговори Радослав по този въпрос, решена този път да получи отговор.
