— Извинявай… просто не успях… — прошепна Милена Странджанска, опитвайки се да се оправдае, макар че гласът ѝ трепереше.
Думите му я нараняваха повече, отколкото очакваше. Никога досега не беше виждала Радослав Лъчезаров в такава светлина — студен, дребнав и безпощаден в изискванията си.
— Какво ще правя с твоите извинения? Мъжът трябва да бъде нахранен, а ти ме държиш гладен! Ако знаех що за жена си, изобщо нямаше да започвам тази връзка! — отсече той.
На следващия ден Милена, макар да ѝ прилошаваше, се насили да приготви вечеря. Очакваше поне едно „благодаря“, но вместо това получи нова порция критика.
— Не можа ли поне да опиташ за сол? Това не става за ядене!
— Не съм го пресолила… просто май е малко безсолно — опита се да обясни тя.
— Все едно. Развалено е. Само си похабила продуктите — отблъсна чинията си той с раздразнение.
Обидена, Милена започна още повече да се старае. Убеждаваше се, че донякъде той има право и че трябва да се научи. Но дори когато се справяше добре, недоволството му не изчезваше.
— Аз риба не ям — заяви една вечер, без предупреждение.
Тогава тя не издържа и сълзите ѝ рукнаха. Радослав дори не се приближи да я утеши.
— Така е в семейството — подхвърли по-късно. — Мислиш ли, че другите не се карат?
— Просто ми е болно… старая се — прошепна тя.
— Искам всичко да бъде перфектно. Можеш го, сигурен съм. И няма нищо странно да помниш какво обичам и какво не.
Говореше уверено и убедително. Милена само кимна.
Така продължиха — той намираше кусури, тя преглъщаше.
След около два месеца състоянието ѝ рязко се влоши. Болката беше непоносима.
— Докога ще се преструваш на болна? — изгледа я той с недоверие. — Бременността не е заболяване.
Тя се държеше, колкото можеше, но когато от съседната стая се чуха отчаяните ѝ стонове, Радослав все пак извика линейка.
Лекарите няколко дни се бориха за живота на Милена и на нероденото дете. Бебето не успя да оцелее.
След месец Радослав я прибра у дома. Беше отслабнала, без сили. А той сякаш се беше променил — отново внимателен и грижовен.
— Всичко ще се оправи, момичето ми — повтаряше, прегръщайки я. — Ще мине и това.
И тя му повярва.
Няколко месеца той се държеше нежно. Предложи ѝ брак, организира пищна сватба, обсипа я с внимание. Но след време старият му характер отново изплува.
— Защо има прах навсякъде? — сопваше се.
Милена се беше върнала към обучението си и невинаги смогваше с домакинството. Това го вбесяваше.
— Съжалявам, не успях днес… — оправдаваше се тя.
— Ти си съпруга. Длъжна си да се справяш с всичко! Ако ученето ти пречи да поддържаш дома и да приготвяш вечеря, откажи се от него!
Не искаше, но ежедневните му упреци я сломиха. В крайна сметка избра спокойствието вкъщи вместо собственото си развитие.
— Няма нужда да работиш — настояваше Радослав. — Аз ще се грижа за всичко.
— Искам да се реализирам… — опита се плахо да отстоява себе си Милена Странджанска.
— Реализирай се у дома! — повиши тон той.
Тя прекрати обучението си, но желанието ѝ да прави нещо със себе си не угасна. Всеки път, когато намереше ново занимание, в къщата избухваше скандал.
— Записах се на безплатни курсове по дизайн от бюрото по труда. Започват утре. Може би после ще започна работа — каза една вечер.
Радослав не ѝ забрани директно, но подигравателният му тон беше красноречив.
— Някаква измислена школа. Какво ще научиш там? Хората учат с години за дизайнери, а ти за два месеца ли ще станеш специалист? Там ходят само неудачници!
Първите дни Милена не обръщаше внимание. Опитваше се да съчетава домакинството с уроците. Но той ставаше все по-агресивен.
— Прибрах се, а теб те няма! — посрещна я един ден с гняв.
— Бях на занятия…
— Те приключват два часа по-рано! Къде се мотаеше?
— Задържаха ни да обсъдим проект…
— А кой трябва да се грижи за дома? Кой да посреща мъжа си? Малко ли ти давам? Какво не ти стига? — крещеше той. — Избирай — курсовете и приятелите ти или семейството! Няма повече да търпя това!
Милена отново избра семейството. И почти веднага осъзна, че е направила грешка.
С времето престана да мисли за бъдещето си. Прие ролята единствено на съпруга и домакиня, убедена, че така ще запази мира. Но добрият живот, за който някога мечтаеше, така и не настъпи.
