— Пак ли? — Милена Странджанска впери поглед в съпруга си. — Нали ми обеща… — устните ѝ едва се движеха, а в гърдите ѝ сърцето биеше до болка.
Още в този миг разбра, че няма как да го задържи.
С Радослав Лъчезаров се срещнаха преди десет години. Още в началото той ясно заяви какво иска от живота.
— Търся семейство. Истинско. Разбираш ли?
Тя тогава се разсмя безгрижно.
— Какво семейство? Аз съм на седемнайсет, а ти вече на двайсет и пет. Извинявай, но предпочитам някой по-близо до възрастта ми.
Радослав обаче не се отказа. Канеше младото, хубаво момиче по изискани заведения, обсипваше я с подаръци и внимание. Постепенно ледът около сърцето ѝ започна да се топи.
— Е, завладя ли те богатият ти ухажор? — подхвърляха съквартирантките в общежитието и се подсмихваха, без да вярват, че връзката е сериозна.
— Не знам, момичета… Страх ме е какво ще стане. Разликата в годините ме притеснява — признаваше искрено Милена.
— Стига глупости! Не е старец. Че не е красавец — още по-добре. Няма да кръшка, ще те гледа в очите и ще ти угажда.
След време Радослав ѝ предложи да се премести при него, но тя отлагаше. Харесваше ѝ да бъде обгрижвана, да остава понякога в апартамента му, без да поема пълната отговорност на съвместния живот.
Всичко се преобърна за един ден.
Милена се почувства зле, пропусна лекции и остана в общежитието. Към вечерта ѝ олекна, но на сутринта неразположението се върна със същата сила.
— Да не си бременна случайно? — шегуваха се съквартирантките.
На нея обаче ѝ прималя от страх. Беше твърде рано за майчинство, твърде рано за семейство — дори образованието си не беше завършила.
Опасенията ѝ се оказаха основателни. Евтините тестове от аптеката един след друг показваха две черти. Милена ги гледаше през сълзи и не можеше да повярва.
— Това е златният ти билет — убеждаваха я приятелките. — Той е заможен, ще се грижи за теб. Можеш и да не учиш повече.
— Искам да уча. А и дете не желая — отвръщаше тя.
— Тогава прекъсни бременността. Много хора го правят.
— А ако Радослав не се съгласи? — попита тя, като избърса бузите си с ръкав.
— Не му казвай. Няма да разбере.
Милена посети женската консултация, направи нужните изследвания и чу присъдата.
— Прекъсване не е възможно. Рискът е твърде голям.
— Как така не е възможно… — прошепна тя, усещайки как земята се разклаща под краката ѝ.
Лекарката ѝ обясни подробно ситуацията. Срокът вече не беше толкова малък.
— Защо не дойдохте по-рано? Надявахте се, че ще отмине от само себе си?
— Аз… не мислех…
— Сега вече е късно. В първите седмици можеше да обсъдим вариант, но вече не. Ще ви регистрираме за проследяване на бременността.
— За проследяване?
— Да. Ще трябва да се пазите, да приемате лекарства, да се храните добре и да се разхождате повече. С тези показатели трябва да бъдете внимателна.
Излезе от болницата разтърсена. В ръцете си стискаше малка книжка с нарисувано бебе на корицата. Извади телефона и набра Радослав.
— Радослав… ще ставаш баща.
Не очакваше възторг. Нито утеха. Просто имаше нужда да сподели тежестта, да чуе съвет, решение, подкрепа.
— Миленка, не мога да повярвам! Събирай багажа — още днес се местиш при мен!
Тя се подчини. Подреди вещите си в старите карирани чанти, внимателно сгъна дрехите, прибра дори малката тенджерка, купена със стипендията.
Радослав я чакаше пред общежитието с букет цветя и ѝ помогна с багажа. Единствено думите му помрачиха момента.
— Кой още използва такива чанти? Това отдавна излезе от мода — подхвърли небрежно.
Тя не отговори, но в гърдите ѝ нещо болезнено се сви.
Съвместният живот се оказа далеч по-труден, отколкото си представяше. Гаденето не ѝ позволяваше да поеме и хапка, миризмата на храна я отвращаваше, а Радослав настояваше за вечеря. Връщаше се от работа и започваше да мърмори, тряскайки съдове в кухнята.
— Какво толкова трудно има да сготвиш веднъж вечер за мъжа си? — недоволстваше той. — Не искам нищо невъзможно! Бременността не е болест!
Милена стоеше пребледняла до масата и се опитваше да събере сили да му отговори, докато усещаше как напрежението между тях започва бавно да се превръща в нещо много по-опасно.
