От процепа на вратата се показа главата на Виолета Мартинова.
— Е? Всичко наред ли е? — попита тя тихо.
— Да… да, идвам след малко — отвърна Радка Калинова, опитвайки се да звучи спокойно. — Вили, кой всъщност е дошъл?
— Спокойно, Радче. Това е Преслав Костов — стар приятел на Христофор Марков. Живял е тук преди години, после се преместил. Няма нищо притеснително, свястно момче е. Просто има навика да се появява без предупреждение. Кълна ти се, нямах представа, че ще кацне днес. Такава му е природата — изненадите са му слабост — засмя се приглушено тя. — Ще вечеряме заедно и после двамата с Христо сигурно ще излязат някъде, както винаги правят, когато се видят. А ние ще си останем насаме. Хайде, обличай се и ела. Ще издържиш ли половин час в тяхната компания? — добави тя и погледът ѝ за миг стана сериозен.
Щом чу, че няма нищо страшно и че „положението не е толкова драматично“, Виолета се поуспокои и изтича обратно към кухнята.
Радка пое дълбоко въздух. Облечена в широката пижама на приятелката си, се чувстваше нелепо, но нямаше избор — дрехите ѝ още бяха влажни. Косата ѝ се беше накъдрила от влагата, а спиралата леко се бе размазала под очите. Тя внимателно прокара пръсти по клепачите си, за да изтрие следите. „Само приятел… и скоро ще си тръгне“, опита се да се убеди. Но защо сърцето ѝ препускаше така?
Още един дълбок дъх и тя тръгна към кухнята. Преслав седеше с гръб към нея, вече на масата, и разсеяно побутваше храната си с вилицата. Пулсът ѝ заби лудо, като на уплашено птиче.
— Добър вечер на всички… — каза тя несигурно.
— Преслав, това е нашата Радка! — представи я Виолета с усмивка.
Той се обърна — и застина. И тя не помръдна. Очите ѝ се впиха в неговите — същите топли кафяви очи, които я бяха гледали от екрана през последните две седмици. Същата тъмна коса, чийто аромат сякаш още пазеше в спомените си. За частица от секундата времето сякаш се разтвори.
Преслав преглътна недъвкания залък, рязко се изправи и пристъпи към нея. В помещението се възцари тишина. Виолета и Христофор ги наблюдаваха с нескрито недоумение.
— Може да прозвучи налудничаво… — започна той задъхано.
— Знам — прошепна Радка. — Бях на площада.
— Полетът ми закъсня. Когато стигнах до арката…
— Вече ме нямаше — довърши тя вместо него и очите ѝ се напълниха със сълзи, но този път — от щастие.
Той внимателно улови ръката ѝ и я притисна към устните си. Тя не откъсваше поглед от лицето му, сякаш искаше да запомни всяка черта. Вътре в нея се разля тиха, дълбока увереност. Все едно и двамата бяха тичали дълго към една и съща цел, без да знаят дали ще стигнат навреме — и ето че финалът най-после беше пред тях.
Победата беше обща. А може би и бъдещето им — също.
