Точно това я измъчваше най-силно — на тридесет и две години още да не е намерила човек, с когото да се почувства истински на мястото си. Срещала беше немалко мъже, излизала, давала шанс, но все нещо липсваше. При Виолета Мартинова всичко изглеждаше толкова просто и подредено, че чак болеше. Тя и Христофор Марков бяха заедно още от ученическите години. Две деца, изплатен заем за жилището, куче, което сутрин ги буди, строяща се вила край града и планове за още едно бебе. Домът им приличаше на реклама на семейно щастие — спокоен, стабилен, сигурен.
А Радка Калинова? Нито веднъж не беше преживяла онова голямо чувство, за което всички говореха. Дори влюбване не ѝ се беше случвало истински. И сега, когато непознатият от съня се появяваше нощ след нощ, тя сякаш за пръв път усещаше, че принадлежи някъде.
Разбира се, имало е връзки — кратки истории, срещи, опити. Но почти винаги финалът идваше бързо и без драма. Тя не страдаше, не плачеше, просто знаеше, че не е „той“. Един от мъжете дори ѝ предложи брак. Беше на фирменото новогодишно парти — падна на коляно пред всички, извади пръстен и с тържествен глас обяви намеренията си. От изненада и за да не унижи никого пред колегите, тя кимна. По-късно обаче призна, че е действала импулсивно. Последва горчив монолог, който още кънтеше в паметта ѝ като камбанен звън: „С това отношение ще си останеш сама. Никой няма да ти подаде и чаша вода на старини.“ След тези думи той си тръгна, залитайки, а не след дълго напусна и работата.
„Може би наистина така ще стане“, беше си казала тогава Радка. Реши да не преследва повече връзки и да вложи енергията си другаде. Ако не ѝ върви в любовта, значи не е писано. Но тъкмо тогава започнаха сънищата — настойчиви, повтарящи се, сякаш някой натискаше спусъка на автомат и ги изстрелваше един след друг. И тя се влюби в образ, роден от собственото ѝ изтощено съзнание.
Два дни по-късно се събуди разтреперана, цялата обляна в студена пот. Този път мъжът от съня беше различен — тъжен и решителен. Каза ѝ, че повече няма да могат да се виждат и че е време да се сбогуват. Предложи ѝ среща пред Триумфалната арка в Бургас, точно в шест вечерта. В следващия миг картината се разпадна — телефонът звънна рязко и я изтръгна от съня. От другата страна Виолета слушаше хлиповете ѝ и се опитваше да я върне към здравия разум.
— Радке, каква арка, какви пет лева? Да не си препрочела прекалено много романтични романи? Спри да плачеш. Това е изтощение, нервите ти сдават багажа. Вземи си отпуск още днес, чуваш ли ме? Така ще се докараш до лудост!
— Виолета, не е просто сън… прекалено истинско е. Усещам го. Трябва да отида. Ако не проверя, няма да намеря покой.
Отсреща настъпи кратко мълчание, после приятелката ѝ въздъхна.
— Добре. Отиди до тази арка, изчакай „принца“ си и след това направо ела у нас. Ще останеш да пренощуваш. Децата искат да отидат при свекърва ми на вилата, така че вкъщи ще сме само ние двете.
