— Изглеждаш направо съсипана. Пак ли не си мигнала цяла нощ? — загрижено попита Виолета Мартинова, като се вгледа в лицето на приятелката си.
— Нищо особено… Дори ме е срам да го разказвам. Ще решиш, че съм превъртяла — въздъхна Радка Калинова и сведе поглед.
И наистина положението беше странно. Вече втора седмица сънят ѝ се повтаряше без никаква промяна. Един и същ, до най-дребния детайл. Събуждаше се всяка сутрин напълно изтощена, сякаш през нощта някой бе изсмукал силите ѝ и бе оставил само празна обвивка.
— Хайде, стига глупости! Познаваме се от деца. Мислиш ли, че ще те обявя за луда? — усмихна се Виолета и завъртя показалец до слепоочието си, подканяйки я да продължи.
Радка се поколеба, но после тихо започна:
— Става дума за сън. Повтаря се всяка нощ. В него има един мъж… Усещането е, че го познавам отдавна. Дори сме семейство. Само че това се случва единствено там — в съня.
— Е, това не звучи чак толкова мистериозно — засмя се Виолета. — Работиш до изнемога и от месеци си сама. Нормално е подсъзнанието ти да компенсира. Щом в реалността няма свестни мъже, поне насън да се появяват. Извинявай, знам, че не е смешно, но вероятно си просто прегоряла.
Думите ѝ имаха логика. През последните шест месеца Радка буквално живееше в офиса. Оставаше до късно, понякога дори нощуваше там, за да не губи време в път. Всеки спестен час влагаше в проекти и срокове. Личен живот нямаше. И все пак този сън не приличаше на обикновена фантазия. Нима е възможно едно и също лице да се появява нощ след нощ толкова дълго?
— Ако беше веднъж, най-много два пъти, щях да го подмина — продължи тя напрегнато. — Но това се случва всяка вечер. Сякаш прекрачвам в друг свят, където живея с идеалния мъж. Такъв в действителността не съм срещала. Всичко е толкова истинско, че когато се събудя, ме обзема разочарование, задето съм тук, а не там. Чудя се дали не е някакъв срив… както ти каза — прегаряне?
— Спомням си, че бях чела, че сънищата отразяват реалността — замисли се Виолета. — Може да си го видяла някъде — във филм, на улицата, в кафене. Мозъкът ти е претоварен и върти този образ като лента. Според мен ти трябва почивка. Истинска, не уикенд с лаптоп.
— Възможно е… но тези сънища започват да ме плашат — призна Радка. — Чувствам се празна и апатична. Не мога да го изхвърля от мислите си. Превъртам всяка сцена отново и отново, оглеждам лицата на непознатите по улицата, сякаш търся него. Помня гласа му. Помня аромата му. Дори допира на ръката му в моята — толкова ясно, сякаш преди малко сме седели един срещу друг, както ние сега.
Тя замълча за миг, а в очите ѝ се прокрадна нещо повече от тревога — тъга, която трудно можеше да се обясни само със служебна умора. Може би най-болезненото не беше самият сън, а усещането, че на тридесет и две години продължава да търси нещо, което все ѝ се изплъзва, и че дори нощните ѝ илюзии започват да изглеждат по-истински от собствения ѝ живот.
