— …че всичко вече е завършено? — погледна го изпитателно Виолета Данаилова.
— Да, още миналата година приключихме почти изцяло. Само третият етаж остана за довършване, но там не бързаме. Ще извикам приятел да помогне и за няколко дни ще стане готово. — Драгомир Величков се усмихна самодоволно. — Ела да видиш хола, стана страхотно.
Но Виолета вече не го слушаше. В главата ѝ всичко се подреждаше с болезнена яснота.
— Ясно… — прошепна тя и рязко се обърна. — Максим Каменар, с теб е свършено.
С гневни крачки се отправи обратно към Велико Търново. Цяла година бе вярвала, че съпругът ѝ едва свързва двата края, че работата му не върви. А всъщност…
Щом влезе в апартамента, без да губи време, тя извади два големи куфара и започна да тъпче вътре дрехите и вещите на Максим. Движеше се бързо, почти механично. След това отвори приложение на телефона си и проследи местоположението му. Точката на картата светеше върху известен ресторант в центъра на Велико Търново.
Натовари багажа в такси и нареди да я откарат натам.
Още през прозореца ги видя — Максим и майка му, Галина Младенова. Седяха един срещу друг, вдигнали чаши, усмихнати и доволни. Празнуваха. Сделката очевидно беше успешна.
Виолета стисна зъби. Вратата на заведението се отвори с трясък. Сервитьорите се сепнаха, когато тя вкара двата куфара през салона и ги спря шумно до масата им.
— Виолета? Какво… какво правиш тук? — заекна Максим, пребледнял.
Без да отговаря, тя разкопча ципа на чантата си и извади копията от документите за покупката на жилището. Хвърли ги върху масата. Листовете паднаха право в чинията с морска супа. Бульонът се разля, мазни пръски опръскаха бялата блуза на Галина, а една едра скарида се плъзна върху панталона на Максим.
— Вие наистина ли мислите, че съм глупачка? — гласът ѝ проряза тишината.
Хората от съседните маси застинаха, вперили погледи в сцената.
— Паразит, измамник, предател! Цяла година живя на мои разноски! Обясняваше ми как нямаш пари, как бизнесът ти буксува, а през това време си купувал апартамент на майка си! — думите ѝ бяха пропити с отвращение.
Тя се обърна към свекърва си:
— А вие? Истинска пиявица! Аз предлагах да изтеглим кредит, когато ви трябваха средства. Съмнявам се синът ви да е изкарал четири милиона лева за година.
После се завъртя към присъстващите в ресторанта:
— Пералнята им купих аз. Зимните гуми за колата — пак аз. Почивката на морето — също. Телефонът, лаптопът, дрехите му — всичко е платено от мен!
Максим отвори уста да възрази, но тя го прекъсна с рязък жест.
— Мълчи! Още не съм приключила.
Дишането ѝ беше тежко, но гласът — твърд.
— Развеждам се с теб. Ще наема най-добрия адвокат във Велико Търново и ще си върна всяка стотинка, която си изкопчил от мен. Багажът ти е в тези два куфара. — Тя ритна единия, който се удари в стола му.
— И не смей да ми звъниш. Не приближавай дори на метър. Фактът, че си по-едър от мен, не ти дава право да се държиш така. С жени не се постъпва по този начин. Никога.
За финал тя вдигна чинията със супата и я изля върху ризата му.
— Вечерята приключи.
С високо вдигната глава Виолета излезе от ресторанта, оставяйки след себе си оглушителна тишина.
Разводът не закъсня. Адвокатът ѝ се оказа безкомпромисен професионалист. Накрая бащата на Максим бе принуден да продаде автомобила си, за да покрие съдебните разходи и дължимите суми.
Максим се върна да живее при родителите си. Днес упорито търси нова, заможна и покорна жена, която да го издържа и да помага на семейството му. Ипотеката обаче не се изплаща бързо, а подходяща кандидатка засега не се е появила.
Шест месеца по-късно Виолета срещна мъж — уверен, стабилен и финансово независим. До него тя се почувства ценена по начин, за който дори не беше мечтала. Родиха им се дъщеря. Говори се, че живее в щастлив брак.
Когато наскоро приятелка я попита какво мисли за бившия си съпруг, Виолета се усмихна спокойно:
— В живота ни никой не се появява случайно. Някои хора носят радост, други ни учат да бъдем по-силни.
След кратка пауза добави:
— Търпението е добродетел, да. Но животът е твърде кратък, за да понасяш дълго нещо, което те наранява.
