Мислите ѝ не спираха да се блъскат една в друга.
— Трябват му пари… но за какво?
— Цялото това време живее при мен, оплаква се, че няма и стотинка, а всъщност е заделял… И то на мой гръб…
— И коя всъщност е най-важната жена в живота му?
Виолета Данаилова не издържа и сълзите ѝ рукнаха от гняв. Тялото ѝ трепереше, сякаш я беше хванала висока температура. От полунощ до четири сутринта тя се въртя неспокойно, ту се изправяше в леглото, ту отново се отпускаше безсилно. Едва към разсъмване я налегна кратък, тежък сън и се събуди чак по обяд, с усещането, че главата ѝ ще се пръсне.
— Че ще се разведа — това е ясно. Но преди това трябва да разбера какво точно крие този глупак от мен. Максим каза, че утре ще преведе парите. Значи утре ще проследя къде отиват — реши тя, докато се насочваше към банята.
През целия ден Виолета се занимаваше с домакинството — чисти, подрежда, готви, сякаш механично. Вечерта, когато Максим Каменар се прибра от родителите си, тя вече беше взела решение да не издава подозренията си. Вътрешно беше категорична за развода, но външно се държеше така, сякаш нищо не се е случило — дори му се усмихна.
В понеделник тя отмени всичките си ангажименти. Щом Максим излезе за работа, Виолета го последва незабелязано. Ден по-рано беше купила малък проследяващ ключодържател и тайно го беше пъхнала в чантата му.
Повика такси и нареди на шофьора да кара след колата на съпруга ѝ, без да се набива на очи. Първата му спирка беше банка. След това се отправи към голяма офис сграда. Виолета остана в автомобила, наблюдавайки входа. Изненадата ѝ беше огромна, когато след няколко минути пред същата сграда спря и свекърва ѝ — Галина Младенова — и спокойно влезе вътре.
— Значи и тя е замесена… Прикрива го. Семейство змии… Добре, ще видим как ще приключи това. Но какво изобщо правят тук? — недоумяваше тя, вперила поглед в стъклената фасада.
Когато двамата излязоха и се отдалечиха, Виолета изчака малко, после слезе от таксито и пристъпи към входа. Във фоайето прочете табелите една по една.
— Печатница… школа по танци… — промърмори тя.
— Дограма — не… сватбена агенция — абсурд… преводаческа кантора — също не… — отхвърляше възможностите на глас.
— Модна агенция — едва ли… фотостудио — също не…
— Госпожо, търсите ли нещо конкретно? — приближи се охранителят.
— Съпругът ми беше тук с майка си. Забравили са документ и ме помоли да го взема — излъга тя уверено, без да трепне.
— Били са при строителна фирма, в отдела за продажби на имоти. Ще трябва лична карта, за да ви издам пропуск — отвърна мъжът учтиво.
Фамилията ѝ съвпадаше с тази на Максим, затова охранителят не заподозря нищо и ѝ обясни накъде да тръгне.
— Добър ден. Съпругът ми и майка му бяха при вас. Помоли ме да донеса копие от документите. Бихте ли ги разпечатали? — обърна се тя към служителката в офиса.
— Разбира се — усмихна се младата жена и след минути подаде папка с прилежно подредени листове.
Навън, докато чакаше таксито, Виолета прелистваше документите с нарастващо изумление.
Тристаен апартамент в нов жилищен комплекс във Велико Търново. Осемдесет квадратни метра. Платена сериозна първоначална вноска. Срок за завършване — след шест месеца. Купувач — Галина Младенова.
— Значи тук са потънали парите… Докато аз се чудех как да им помагам… За Максим нямало средства, но за майка му — предостатъчно! — стисна тя папката така силно, че кокалчетата ѝ побеляха.
Таксито пристигна. Този път тя даде адрес извън града — към къщата на брат му, Драгомир Величков.
— Убедена съм, че никакъв ремонт не е имало. Просто са искали да съберат по-голяма сума за първата вноска — мислеше тя, докато на задната седалка разглеждаше лъскавите брошури на новия комплекс.
Четири милиона… Толкова бяха внесли. А тя им даваше пари „за подобряване на условията“, вярвайки на всяка дума.
— О, Виолета, ти пък откъде се появи? — посрещна я Драгомир с неловка усмивка.
— Минавах наблизо. Телефонът ми падна и се изключи, а шофьорът няма зарядно. Реших да спра при теб, ако може да го включа — отвърна тя, измисляйки на момента.
— Разбира се, заповядай — отвори портата той.
Тя пристъпи в двора и огледа внимателно обновената фасада, новата дограма, подредената веранда.
— Значи това било… — промълви тя, като се завъртя бавно. — Драгомир, свекърва ми говореше за ремонт. Аз останах с впечатление, че вече е приключил, нали така?
