— …за ремонта на жилището му, а ти просто я отпрати. И дори си позволила да ѝ наговориш неприятни неща. — Максим Каменар я изгледа укорително, след което се отправи към хола. — Добре ли си изобщо?
Виолета Данаилова го наблюдаваше невярващо.
— Чакай малко… Ти наистина ли я защитаваш? Смяташ, че съм длъжна да издържам ремонта на брат ти? — тя трясна книгата върху масата.
— Всички даваме, за да му помогнем. Така се прави в семейство. Родителите ми отделиха средства, нейните родители също, аз съм дал каквото мога… Ред е и ти да се включиш. — Той се отпусна на дивана и преплете пръсти, сякаш излага неоспорим аргумент.
— Колко удобно. — устните ѝ се извиха в хладна усмивка. — За пералня, зимни гуми или почивка все няма пари. Но щом стане дума за Драгомир Величков, изведнъж се намират средства.
Тя замълча за миг, после добави с леден тон:
— А най-интересното е откъде точно ти си намерил пари. Всеки път, когато стане въпрос за разходи у дома, ти изчезваш. Освен когато става дума за храна — там си редовен.
— Виолета, знаеш, че работя като брокер. Понякога има сделки, понякога — не. Вчера успях да отдам един апартамент и първото, което направих, беше да преведа сума на майка ми. — Той свали часовника си и го остави на масата с демонстративен жест.
— При теб „понякога“ означава почти винаги празна сметка. За една година не си изкарал стабилно повече от четиридесет хиляди на месец. А аз нося вкъщи по половин милион всеки месец. — Тя се облегна назад, кръстоса крака и го прониза с поглед. — Между нас зее пропаст — по-голяма от разстоянието до Велико Търново.
Гласът ѝ стана по-твърд:
— От година те издържам. Купувам ти дрехи, покрих кредита ти отпреди брака, дори морето платих аз. Кажи ми, кой е мъжът в този дом? Да не се имаш за някакъв алфа?
— Не се правя на нищо. Просто времената са трудни. Ще започна проект и тогава ще изкарвам милиони. А това, че не подкрепи семейството ми… ще си го спомня. Когато нещата тръгнат. — Максим рязко се изправи и се насочи към спалнята, оставяйки зад себе си усещането за недоизказана заплаха.
Тъй като не разполагаше с реални доводи, той предпочете да прекрати спора, сякаш последната дума му принадлежеше.
— Първо измисли как ще „тръгне“ този твой проект… Дори дете не можеш да ми дадеш! — извика след него Виолета, обзета от гняв.
Тя бе на тридесет и пет и копнееше за дете. Максим беше с пет години по-млад, но от близо година усилията им оставаха без резултат, а той избягваше темата всеки път.
Същата вечер Виолета взе твърдо решение — повече няма да позволява семейството му да живее на нейните доходи. Извади резервното спално бельо от гардероба, разпъна дивана в хола и реши да си легне по-рано, за да избегне нова разправия. И точно тогава съдбата ѝ поднесе неочакван удар.
Около полунощ тя се събуди и тръгна към банята. Минавайки покрай кухнята, забеляза светлина. В полумрака различи силуета на Максим, който говореше тихо по телефона.
— Не, тя нищо не подозира. Почти сме на финала. След два дни ще мога да внеса сумата. Остава ми съвсем малко да събера.
Виолета застина. Сърцето ѝ заби силно, но тя остана неподвижна, за да чуе всяка дума.
— Спокойно. Ти си най-важният човек в живота ми. Казах ти, че ще оправя нещата. Всичко ще се нареди. — прошепна той.
„Най-важният човек?“ — мисълта я прониза като нож. — „Не съм ли аз жената до него?“
Тя притисна длан към устата си, за да не издаде звук.
— Да, тази година успях да заделя прилично. Преместването в апартамента на Виолета беше отлична идея — така спестявам повече. Благодаря ти за съвета. — Максим се изправи и си наля чаша вино, сякаш празнуваше успех.
В този момент всичко ѝ стана ясно. Разговорът отиваше към край. Забравила защо изобщо е станала от леглото, тя безшумно се върна в хола.
— Значи има съучастник…
— А преди брака е кроил планове…
— И аз съм била част от схемата…
Легна, но сънят беше невъзможен. Гърдите ѝ се повдигаха учестено, сърцето ѝ блъскаше като колела на влак по релси. Мислите ѝ се завъртяха в хаотичен вихър, в който всяка дума от чутия разговор отекваше все по-силно и по-заплашително.
