Тя изведнъж почувства, че не ѝ достига въздух.
– Ще изляза за малко – прошепна Камелия и, без да изчака нечия реакция, се измъкна към балкона.
Студеният нощен въздух я блъсна в лицето, но вместо да я освежи, отключи спомени, които години наред беше заключвала дълбоко в себе си. Първата им целувка – неловка и сладка. Валсът на студентския бал, когато светът сякаш се въртеше само около тях. Денят, в който Радостин Дунавски коленичи и ѝ предложи брак. И после – онзи безмилостен разговор, в който хладно обясни защо си тръгва.
Камелия обви ръце около раменете си и вдигна поглед към тъмното небе, опитвайки се да овладее треперенето.
– Извинявай, че нахлух така в живота ти – долетя зад гърба ѝ познат глас. Тя притвори очи за миг, преди да се обърне.
– Защо се появи отново? – попита тихо, но умората в гласа ѝ не можеше да се скрие.
Радостин пристъпи по-близо, търсейки очите ѝ.
– Не си мисли, че съм бил щастлив през всичките тези години – изрече припряно той. – Съжалявам. Истински съжалявам за това, което направих.
По устните ѝ премина горчива усмивка.
– И какво от това? Имаш ли представа колко сили ми струваше да те изтрия от живота си и да продължа напред? – думите ѝ изригнаха, натрупвани с години.
Той отвори уста да отвърне, но в същия миг на прага на балкона се появи още една фигура.
Кирил Вълков стоеше изправен, напрегнат като струна. Лицето му бе спокойно, почти безизразно, но Камелия разбра – беше чул достатъчно.
– Обади се детегледачката. Борислав Огнянов е с висока температура. Трябва да тръгваме – каза той с метален тон.
Без възражения тя взе палтото си от ръцете му и двамата напуснаха тържеството.
По пътя към дома Кирил не продума. Камелия неколкократно го поглеждаше крадешком, ала не намираше смелост да наруши мълчанието. Той знаеше цялата ѝ история с Радостин – беше свидетел на разпадането ѝ.
Именно Кирил беше човекът, който я събра парче по парче след раздялата. Отдавна я обичаше, макар тогава тя да принадлежеше на друг. Когато ѝ предложи брак, Камелия не го подведе.
– Не изпитвам любов към теб – беше му признала честно.
– Достатъчно е, че аз те обичам – отвърна той преди дванайсет години с увереността на човек, който вярва, че времето ще свърши останалото.
За нея той бе сигурност, стабилен партньор и отдаден баща на децата ѝ, но не и мъжът, който кара сърцето ѝ да препуска. Още когато Радостин си тръгна, тя беше убедена, че повече няма да може да обича така. Бракът ѝ с Кирил приличаше повече на съюз по разум, отколкото на пламенна връзка.
Имаше привързаност, благодарност, уважение – ала не и онзи плам, който някога я беше изгарял.
След като се прибраха, Камелия прекара почти цялата нощ до леглото на сина си, докато температурата му най-сетне спадна и той заспа спокойно. Когато влезе в спалнята, Кирил все още будуваше.
– Вече няма температура – прошепна тя.
– Добре – отвърна кратко той.
Тежката тишина между тях не ѝ даваше покой.
– Разговорът ми с Радостин… – започна несигурно. – Няма никакво значение. Аз просто…
Кирил вдигна ръка и я прекъсна.
– Недей да се оправдаваш. По-добре да си легнем.
Сутринта Камелия тръгна към работа недоспала и изтощена. Болният Борислав остана с детегледачката, но тя обеща да се прибере по-рано.
Малко след като пристигна в офиса, колегите ѝ съобщиха, че във фоайето я чака мъж. Когато с намигване добавиха, че е „доста привлекателен“, Камелия нямаше нужда от повече обяснения, за да се досети кой я очаква.
