— Неблагодарница! Аз съм отгледала сина си с две ръце и без чужда помощ. А ти какво можеш? Две манджи не ти се получават — кнедлите ти миришат, месото ти плува в сол. Домът ви е гол като зимно дърво — без пердета, без възглавници. Няма топлина, няма уют. Жената трябва да пази огнището, не да обикаля кантори и адвокати!
Думите на Мила Яворова прорязаха въздуха. В гърдите на Зорница Огнянова нещо се скъса — като струна, опъната до край.
— Огнище ли? — гласът ѝ стана тих и опасен. — Ще ви покажа такъв огън, че сами ще се чудите къде да се скриете. И договорът ви няма да ви спаси.
Тя грабна любимата си чаша с нарисувано коте и я запрати към стената. Порцеланът се разпиля на десетки парчета, а котето изчезна в прах и трясък. Кухнята притихна до болезненост. Дори хладилникът сякаш спря да бучи.
На прага се появи Калин Стоянов — по бельо, с разрошена коса, почесващ се объркано по корема.
— Какво става тук, по дяволите?
Зорница се обърна бавно към него.
— Ето го и стопанина. Всичко е пределно ясно, скъпи. Майка ти вече разпределя имота, урежда го по свой вкус. А аз съм тук… като гост, явно.
— Зори, не си разбрала правилно…
— Напротив. Разбрах прекалено добре. Само че малко късно.
Мила се приближи до сина си и вплете пръсти в ръката му.
— Кажи ѝ. Тя така или иначе ще си тръгне. Тя не е за нашето семейство. Който е срещу семейството — е против нас.
Калин отвори уста, после я затвори. Колебанието му висеше във въздуха.
— Може би… да се разделим за известно време. Да помислим.
Зорница се отпусна на стола, подпря глава на дланта си и се усмихна — онази усмивка, която не носи радост.
— За известно време? Чудесна идея. Ти и майка ти — обратно в нейната общинска стая. При Невена Илиева, която нощем крещи от прозореца стихове на Ботев. А аз ще остана тук. Защото, мили мой, ти нямаш адресна регистрация на този адрес. Познай кой утре ще подаде молба в съда за отстраняване?
Лицето на Калин пребледня.
— Ти полудя ли?
— Не, Калине. Просто прогледнах. Смяташе ме за удобна, нали? Тиха. Сляпа. А аз събирах — не само пари за жилището, а и сили за деня, в който ще спра да вярвам. И този ден дойде.
Тя стана, отключи входната врата и я отвори широко.
— Моментът е сега. Излизайте.
Мила безмълвно взе чантата си — същата, чието съдържание вече бе разпиляла по кухненските шкафове. Калин стоеше в коридора като ученик на наказание, с празен поглед, в който можеш да се взреш и да не откриеш нищо.
Зорница взе телефона му от шкафа и го пъхна в ръката му.
— Обади се на адвокатката си. Или на мама. Всъщност — все едно.
Вратата се затвори плътно след тях. Звукът беше като отсичане — не само на стъпки, а на цял отрязък от живота ѝ.
Но тя знаеше, че това не е краят.
Алчността е като мухъл — чистиш я до блясък, но ако остане и точица, пак ще избие.
Значи предстоеше нова битка. И едва ли щеше да бъде почтена.
Телефонът иззвъня точно в осем сутринта — сякаш някой нарочно бе избрал най-неподходящия час, за да ѝ развали съботата.
Зорница, още замаяна от съня, напипа апарата върху нощното шкафче.
— Слушам.
— Обажда се участъковият Орлин Пловдивски. Госпожа Огнянова, Калин Стоянов е подал сигнал. Твърди, че сте го изгонили неправомерно от жилището и задържате личните му вещи.
Тя се надигна в леглото и приглади измачканата си тениска.
— Господин полицай, първо — никого не съм гонила. Сам напусна, дори демонстративно затвори вратата. Второ — няма регистрация тук, живее при майка си. А вещите му са в коридора, събрани в плик от „Летуал“. Символиката е повече от ясна.
— Задължен съм да дойда и да съставя протокол.
— Заповядайте. Вратата е отворена. И без това май ще ми трябват свидетели за това, което предстои.
