И тогава тя разбра с болезнена яснота — ето това е мигът, в който някой стои до теб, а всъщност вече го няма. Говориш, а думите ти потъват в празно пространство.
— Утре си вземам отпуск. Отивам при адвокат. И ако майка ти още веднъж прекрачи прага без покана — после да не се чуди, че ще си търси изкуствената челюст по пода.
Калин Стоянов не отвърна. Просто се заключи в банята. След секунда се чу шумът на водата — равномерен, сякаш отмиваше не само напрежението, а и отговорността.
А в съзнанието на Зорница Огнянова вече се подреждаше стратегия — хладна, премерена и пределно ясна. И странно, но за пръв път от месеци насам в гърдите ѝ се настани тишина.
Събуди я особен звук — сухо стържене, все едно някой разкъсва найлона от нов диван. Посегна към телефона: 07:03. Събота. Би могла да се обърне на другата страна и да подремне още… но шумът се повтори, примесен с познато покашляне. Тя веднага разбра — денят няма да започне спокойно.
Боса излезе в коридора. Подът лепнеше от засъхналите следи от вчерашната кал.
В кухнята, до масата, стоеше Мила Яворова. Халатът ѝ беше онзи неопределим зеленикав цвят, който в лъскавите списания вероятно биха нарекли „утринна мъгла“, а в реалността означаваше „отдавна за изхвърляне“. В едната ръка държеше нож, в другата — самун хляб, който режеше под остър ъгъл, сякаш не приготвяше закуска, а извършваше показно наказание.
— Е, най-сетне се събуди. Добро утро, Зорница — произнесе тя, без дори да я погледне. Гласът ѝ беше равен и студен като метален шкаф в морга. — Сънят не идва лесно, когато съвестта не е чиста.
Зорница преглътна. Това не беше случайно „наминах за кафе“. Това приличаше на внимателно планирана атака.
— Какво правите тук? — гласът ѝ звучеше дрезгаво, като стар радиатор посред зима. — Калин каза, че вчера сте се отбили за малко…
— Калин? — Мила се подсмихна сухо. — Да му говориш истини е като да къпеш котка — безсмислено и опасно. Колкото и да го възпитаваш, все си остава мек.
— Той не ми е ученик. Съпруг ми е.
— Съпруг? По документ — може. Но по същество… — тя повдигна вежди. — Моят покоен Драгомир Лъвов дори чайника не пускаше без мен. А твоят Калин? Вързан ти е като на синджир. И апартамента, представи си, прехвърлил на твое име. Човек на тридесет и девет, а още под контрол.
Зорница не каза нищо. Обърна се, влезе в стаята и се върна с папка в ръце. Постави я на масата.
— Копие от договора за дарение. Да не сте го загубили?
Ножът още два пъти удари дъската, после застина. Мила остави хляба и избърса длани в халата си.
— Значи си се добрала до него… И какво? Ще влачиш мъжа си по съдилища?
— Нямам „семейство на съпруга“. Имам един човек, с когото седемнайсет години събирахме лев по лев за този дом. Носех чорапогащи, които се късаха след второто обуване. А сега излиза, че жилището било за спокойните ви старини, а аз — просто работната пчела.
Погледът на Мила се впи в листовете, сякаш разглеждаше не документ, а рана.
— Прекаляваш, Зорница. Искахме сигурност. Ако имотът е на мое име — по-малко данъци, по-малко усложнения. Работата на Калин е нестабилна. А аз съм човек с опит. Години, връзки…
— Опит? Вие не можете сама сметката за ток да платите без указания. Да ви припомня ли как се влиза в онлайн банкирането? Или пак ще си записвате паролите на листче до телефона?
Мила изщрака с език и присви устни, а във въздуха се сгъсти онова напрежение, което предвещава буря и показва, че истинската схватка тепърва започва.
