— Какви са тези джапанки в антрето? — Зорница Огнянова замръзна на прага, дори не си събу обувките, и впери поглед в изтърканите сини пантофи, избелели като стара боя по ограда. Не бяха нито нейни, нито на Калин Стоянов — това беше повече от ясно.
— Мама мина — обади се той от кухнята.
Гласът му звучеше равен и изгладен, сякаш току-що изваден от ютията. Нямаше изненада, нито притеснение. Всичко — подредено и спокойно. Само че по чий план, не беше ясно.
Зорница остави чантата си бавно, свали якето и го закачи внимателно. Сърцето ѝ блъскаше — не заради трите спирки под дъжда и задушната маршрутка с пращящото радио, а от онова лепкаво усещане, което познаваше твърде добре. Този негов тон означаваше само едно: или премълчава нещо, или се прави, че нищо не се случва.
— Просто ей така? — влезе тя в кухнята. — Да пие чай и да си побъбри?
Калин беше по пижама, макар часовникът да показваше едва седем. Изглеждаше отнесен, почти безучастен. Очите му шареха, а пръстите му почукваха нервно чашата в чинийката — неговият сигнал, че предстои „внимателна“ лъжа.
— Поседя малко. Поговорихме. Теб те нямаше, не знаех кога ще се прибереш.
— Разбирам — отвърна тя и си наля чай, като забеляза лекото треперене на ръцете си. — Днес бях на съвещание до девет. Цял ден на крак. Можеше поне да се обадиш.
— Ти сама каза да не те притеснявам, когато си на работа — измърмори той, без да я погледне.
Зорница седна срещу него и замълча. Наблюдаваше как старателно играе ролята на „спокоен семеен човек“. А в нея вече клокочеше — тихо, без предупредителен сигнал. Познаваше го. Когато започнеше да увърта, след него вървеше цяла верига от недоизказани истини.
— Кажи ми направо — защо идва тук? Не е само за чай, нали?
— Какво толкова? Самотна е, пенсията ѝ е смешна. Дойде, поговорихме. Все пак съм ѝ син.
— Синовете си остават синове — съгласи се тя студено. — Но майките не се разхождат по пантофи из чужд дом, където живеят двама души. Имахме уговорка — без постоянни гости. Особено такива, които ровят по шкафовете.
— Пак преувеличаваш. Мама е добронамерена. Просто си има свой начин. Иска да ни е подредено, „като при хората“.
— „Като при хората“ ли е да ми мести бельото в гардероба? Или да тъпче гребените в аптечката? Или да ме нарича „тая твоята“, сякаш съм ти временна придобивка?
Калин изсумтя. Отвън излая кучето на съседите, сякаш подчерта нелепостта на ситуацията: чужди пантофи, мъж по пижама в ранна вечер и дом, който вече не изглеждаше съвсем техен.
— Добре, стига — издиша той. — Тя предложи нещо… идея. За жилището.
— Каква идея?
Настъпи тежка пауза. Чуваше се лекото съскане в радиаторите.
— Нали събирахме пари… двамата. Може би да прехвърлим апартамента на мама. Временно. Да поживее спокойно, ние ще ѝ помагаме, а после пак ще ни го върне.
Зорница го изгледа невярващо.
— Ти чуваш ли се?
— Не викай. Така ще ѝ е по-сигурно. На квартира ѝ е трудно, а съседката ѝ — Невена Илиева — постоянно я тормози…
— По-добре кажи направо — вече ли подписахте нещо, или още не?
Той замълча. Разтърка челото си и се изправи от масата.
— После ще говорим. Уморен съм.
— А аз съм свежа като пролетна роза, така ли? — усмихна се горчиво тя. — Реши да ме прекараш, Калине?
Стоеше прегърбен, като ученик без домашно.
— Мисля за майка си…
— А аз каква съм ти? Сервитьорка в столова?
Той се извърна. И в този миг Зорница усети как нещо в нея окончателно се пропуква — не от гняв, а от онова студено прозрение, че човекът до теб може да бъде едновременно толкова близо и толкова далеч.
