Още същата вечер Калин Радославов се прибра и завари съпругата си в приповдигнато настроение. Калина Лъвова се въртеше пред огледалото в спалнята, премяташе коса през рамо и оглеждаше отражението си от всички страни.
— Това пък откъде се появи? — спря се той на прага, щом видя новото палто върху нея.
— Кажи, не изглежда ли като истинско? — възкликна тя въодушевено и прокара длани по лъскавия косъм. — Виж само как блести!
След кратка пауза добави небрежно:
— Поръчах го онлайн. Един магазин продава модели от еко кожа, много качествени. Мама ми изпрати пари за рождения ден и реших да си направя подарък.
Калин сви рамене.
— Щом ти харесва… Аз от такива неща не разбирам. За мен всичко е едно и също — истинско, изкуствено. Важното е да си доволна. И дано най-сетне спреш да ми натякваш за палта всеки ден.
Калина едва прикри усмивката си. Всичко се беше наредило повече от добре — мечтаната придобивка вече беше нейна, а съпругът ѝ не заподозря нищо. С Виолета Емилова щеше да се оправи по-късно. Нямаше закъде да бърза.
Изминаха три месеца, през които Виолета не спомена нито дума за заема. Знаеше, че Калина уж преживява трудности покрай майка си, и не искаше да я притиска допълнително.
Когато четвъртият месец превали, тя все пак реши да се поинтересува как вървят нещата с продажбата на вилата. Обади се. Отсреща дълго не вдигаха.
— Здравей, Кариш — започна внимателно Виолета, щом най-сетне чу гласа ѝ. — Как си?
— Нормално — отвърна кратко Калина. — Кажи направо, че съм заета.
— Исках да те попитам за парите. Беше казала, че до три месеца ще ми ги върнеш, а вече станаха четири.
Настъпи кратко мълчание.
— А, за това ли… Засега няма развитие. Мама не може да продаде вилата — купувачите се отказали, търси нови. Не съм навътре в подробностите.
Виолета въздъхна.
— Разбираш, че сумата не е малка. Разчитам на нея.
— За какво ти е толкова спешно? — прозвуча любопитство в гласа на Калина.
— Обмислям да купя малък апартамент и да го давам под наем. Посъветваха ме да инвестирам в имот.
— Хитро решение — похвали я тя. — Но засега нямам какво да ти дам. Щом се уредят нещата, сама ще ти се обадя. И, моля те, помни — Калин не бива да научава за нашата уговорка.
— Спокойно, няма — отвърна Виолета. — Само те моля, щом имаш възможност, свържи се с мен.
— До два месеца ще се разплатя — уверено заяви Калина. — Дотогава вилата със сигурност ще е продадена.
Минаха два месеца. После още един. И още един. Пари така и не постъпиха. Виолета започна да усеща как търпението ѝ се изчерпва и че повече не може да отлага сериозния разговор, който неминуемо предстоеше.
