Тя не повиши тон, но думите ѝ прорязаха въздуха като нож.
— Мислеше се за най-умния, за недостижим стратег — продължи Диана спокойно. — А всъщност беше сляп. Сляп от самодоволство и от егоизъм.
Без да чака отговор, тя излезе от кухнята. След секунди входната врата трясна. Валентин остана сам сред тишината, която натежа повече от всяка обида. Бавно се свлече на стола и скри лице в дланите си.
Следващите три дни се сляха в един мътен, задушаващ кошмар. Той звънеше на Диана отново и отново — телефонът ѝ оставаше ням. Опита се да говори с Любомир, но чу само кратко и студено: „Нямаме какво да си кажем.“ И връзката прекъсна.
Валентин препрочете проекта за подялба на имуществото десетки пъти. Клаузите бяха безкомпромисни. Апартаментът оставаше за Диана и Любомир, а на него се полагаше единствено обезщетение от един милион лева. Вилата — за продажба, сумата да се раздели по равно. Спестяванията — наполовина, но след приспадане на средствата, които бе изхарчил за Росица Балканска. В крайна сметка за него почти нищо не оставаше.
Той потърси няколко адвокати, надявайки се на вратичка. Отговорът навсякъде беше един и същ: ако Диана подаде сигнал за финансовите му злоупотреби и представи доказателствата, които очевидно вече бе събрала, можеше да се стигне до реална присъда. А шансът да се измъкне — минимален.
На третия ден привечер Валентин отново набра номера ѝ. Този път тя вдигна веднага.
— Ще подпиша — изрече той глухо. — Кажи къде и кога.
— Утре в десет. Нотариалната кантора на улица „Ленин“, номер двадесет и три. Донеси си личната карта.
Той замълча за миг, после добави колебливо:
— Диана… можем ли да се видим преди това? Да поговорим?
— За какво?
— Може би… ще размислиш? Може би има начин да поправим нещата?
От другата страна настъпи пауза. После тя тихо се засмя — сух смях, в който нямаше нищо весело.
— Невероятен си, Валентине. Дори сега мислиш единствено за себе си. Не те боли за нас. Боли те за жилището и парите. Така че не — няма да размисля. И втори шанс няма. До утре.
Разговорът приключи.
Нотариусът — жена на около петдесет години с проницателни очи — разгледа внимателно документите, след което впери поглед ту в него, ту в Диана.
— Сигурни ли сте? — попита тя. — Такова разпределение е необичайно за брак с толкова години зад гърба си.
— Напълно сигурна съм — отвърна Диана без колебание.
— А вие, господин Вълков?
— Подписвам — измърмори той.
— Добре. Тук, тук и тук.
Химикалът потрепери в ръката му. Валентин хвърли поглед към Диана. Тя седеше изправена, със спокоен профил, очите ѝ бяха насочени към прозореца. Подстригана по нов начин, излъчваща увереност. Кога бе намерила сили да се съвземе?
Той положи подписа си. Един. Втори. Трети.
— Готово — обяви нотариусът. — Споразумението влиза в сила незабавно. След официалното вписване на развода всичко ще бъде окончателно уредено.
Диана стана, прибра своя екземпляр и се отправи към изхода.
— Диана, почакай! — Валентин я настигна навън. — Поне ми дай минута.
Тя се обърна.
— Какво още има?
— Съжалявам. Бях глупак. Осъзнавам го. Но може би…
— Може би какво? Да те приема обратно след всичко? — прекъсна го тя. — Прощавам ти. Наистина. Не тая злоба. Но връщане назад няма. Никога.
— А бракът ни? Семейството ни?
— То приключи преди три години — когато в живота ни се появи друга жена. Дори да не си я довел физически у дома, ти ѝ отвори място в мислите си, в бюджета ни, във времето, което трябваше да е за нас. Сега живей с избора си.
— Вече скъсах с нея! — избухна той. — Още преди три дни, щом ми каза всичко!
Диана го изгледа с тиха жал.
— Това не променя нищо. Не си я оставил, защото си разбрал грешката си. Направи го от страх. А страхът не е разкаяние.
— Обичам те!
— Не. Обичаш удобството. Топлия дом, който ти създавах двадесет и три години. Жената, която търпи и прощава. Но не и мен. Истината е, че никога не си ме обичал истински. И знаеш ли кое боли най-много? Че аз го усещах. Винаги. Просто се надявах да греша.
Тя пристъпи по-близо и го погледна право в очите.
— Първото десетилетие бях лудо влюбена. Прощавах миризмата на чужд парфюм по ризите ти. Преглъщах студенината ти, когато аз копнеех за близост. Убеждавах се, че си изморен, че градѝш кариера, че мислиш за семейството. „Потърпи още малко“, си повтарях.
— Диана…
— Следващите десет години просто изпълнявах ролята си — продължи тя, без да му даде думата. — Готвех, чистех, перях, отглеждах сина ни… и се преструвах, че това ми е достатъчно.
