…и е обща собственост — продължи тя спокойно, без да повишава тон. — Купихме го по време на брака и го вписахме на двама ни. Вилата — също. Колата е регистрирана на мое име, ако си забравил. А банковата сметка, от която така великодушно финансираш Росица Балканска, също е семейна, Валентин. Отворихме я за общия ни бюджет, помниш ли?
Той преглътна трудно.
— Накъде биеш, Диана?
— Към развод — отвърна тя ясно и отчетливо. В кухнята сякаш всичко притихна. — И към подялба на имуществото.
За миг Валентин Вълков имаше усещането, че подът се разтваря под краката му.
— Заради една глупост ли ще зачеркнеш двайсет и три години брак?
— Глупост? — в гласа ѝ проблесна гняв. — Три години паралелна връзка са „глупост“? Наемането на жилище за любовницата ти е „грешка“? Над милион лева, изхарчени за нея, са „недоразумение“?
— Диана, аз… съжалявам…
— Късно е за съжаления. Говорих с адвокат — прекъсна го тя. — Всички преводи към Росица Балканска през последните шест месеца се водят разпореждане с общи средства. При делбата тези суми ще се приспаднат в моя полза. От апартамента имам право на половината. От вилата — също. Автомобилът остава при мен, тъй като е на мое име.
Той рязко се изправи.
— Нищо няма да получиш!
— Ще получа — отвърна тя невъзмутимо. — Иначе ще избереш вариант, който ще ти излезе още по-скъпо.
— Какъв вариант?
— Подавам сигнал в полицията за измама.
— Ти луда ли си? — онемя той.
Диана извади още документи от папката.
— Спомняш ли си фирмата „ТехноСтрой“, която регистрирахте с партньора ти преди четири години? Проверих я подробно. Интересен модел на работа — вземате аванси, не довършвате обектите, а парите изчезват през кухи дружества. Само за последната година — седем случая. Щетите възлизат на близо четири милиона лева.
Валентин се отпусна обратно на стола, гърбът му лепкав от студена пот.
— Няма да посмееш…
— Ще посмея, ако не подпишеш споразумение за доброволна делба при моите условия. Разполагам с копия на договори, банкови извлечения, кореспонденция. Достатъчно е за образуване на досъдебно производство.
— Ще пострадаш и ти! При такъв скандал жилището ще бъде запорирано!
— Апартаментът е прехвърлен на три равни дяла — на мен, на теб и на Любомир Калинов — напомни тя. — Преди две години го направихме. Твоята част могат да блокират, но нашите с Любомир остават. А ти ще трябва да обясняваш схемите си пред разследващите.
Той я гледаше като непозната. Кога се беше превърнала в тази хладна и пресметлива жена?
— Всичко си подготвила… — промълви.
— Шест месеца. Докато ти тичаше при Росица и разпиляваше пари, аз събирах документи, разговарях с адвокати и с ваши потърпевши клиенти. Знаеш ли кое е ироничното? Един от измамените е съпругът на моя близка приятелка. Платил ви е аванс за ремонт на офис във Варна, а после сте изчезнали. Той е готов да свидетелства.
— Нека поговорим спокойно…
— Няма какво повече да обсъждаме — отсече тя. — Ето споразумението. Прочети го. Имаш три дни да решиш. Ако не подпишеш, отивам направо в полицията. И доказателствата ми са достатъчни.
Тя се изправи и прибра папката.
— Къде отиваш?
— При майка ми. Вече съм изнесла багажа си. В този дом няма да се върна като твоя съпруга. Само като съсобственик след развода — или изобщо няма да се върна.
— Диана, почакай! — той се втурна след нея. — Та ние сме заедно от двайсет и три години!
Тя спря на прага и се обърна. В очите ѝ проблеснаха сълзи — първите от началото на разговора.
— Когато разбрах за Росица, плаках три дни — каза тихо. — После две седмици мислех дали да ти простя. И знаеш ли какво наклони везните? Не самата изневяра. А това, че дори не си направил усилие да я прикриеш. Наел си ѝ апартамент, превеждал си пари от общата ни сметка, оставял си съобщенията си отворени. Това означава, че не си ме уважавал. Смятал си ме за сляпа. А това не мога да простя.
— Обичам те…
— Ти обичаш единствено себе си — отвърна тя без гняв. — Аз ти дадох най-хубавите си години. Родих ти син, държах семейството, докато ти „развиваше бизнес“. Преглъщах закъсненията ти и измислените командировки. Но всяко търпение има край.
— А Любомир? Как ще реагира той? — изстреля той отчаяно.
— Любомир вече знае. Казах му снощи. Отговори ми: „Мамо, най-после. Отдавна чаках да го изгониш.“
Валентин пребледня.
— Той… знаел е?
Диана го погледна дълго.
— Всички знаеха, Валентин. Всички, освен теб.
