Валентин Вълков остави автомобила си на две пресечки от блока — по установения от години начин. Предпазливостта никога не беше излишна, особено когато имаш какво да криеш. Затвори вратата, приглади яката на ризата си и пое дълбоко хладния вечерен въздух. Гърдите му се надигаха учестено. Беше свикнал с посещенията при Росица Балканска, но тръпката на напрежението при всяко прибиране не отслабваше. Три години тайна връзка — и все същият възел в стомаха пред прага на собствения му дом.
Докато изкачваше стълбите, умът му трескаво подреждаше поредното оправдание. Събрание, което се е проточило? Не, това вече звучеше изтъркано. Среща с партньор? Възможно, макар че напоследък Диана Огнянова го гледаше все по-внимателно и задаваше въпроси, на които не му беше удобно да отговаря.
Ключът се завъртя почти без звук. Валентин остана неподвижен за миг, вслушвайки се. Тишина. От кухнята не се чуваше тракане на съдове, телевизорът в хола не бучеше. Свали обувките си и пристъпи навътре.
— Диана? — извика тихо.
Отговор не последва. Странно. В седем вечерта тя обикновено беше у дома — приготвяше вечеря, следеше някой сериал или обсъждаше нещо по телефона с приятелки.
Той издиша с облекчение. Късмет. Нямаше да се налага да измисля истории, да среща погледа ѝ и да играе ролята на изморен съпруг след тежък работен ден. Влезе в спалнята, остави сакото си и тогава забеляза сгънат лист хартия върху покривката. Бяла бележка, прилежно прегъната на две.
Нещо в него се сви. С пръсти, които леко потреперваха, разгърна листа.
„Вальо. Вечерята е в хладилника. Отидох при мама. Ще се върна утре вечер. Трябва да поговорим сериозно. Диана.“
Кратко, делово, без обичайните сърчица и усмивки, с които тя обичаше да украсява посланията си. „Трябва да поговорим сериозно.“ Думите се стовариха тежко в стомаха му като леден къс.
Тя знае. Но как? От кога? Нали беше внимателен до крайност?
Валентин се отпусна на ръба на леглото, стискайки листа. Двадесет и три години брак. Синът им учеше във Варна, трети курс. Апартаментът — обща собственост. Вилата, колата…
Телефонът. Трябваше да ѝ се обади, да разбере какво става.
Набра номера ѝ. Дълго свободно. Диана не вдигна. Опита отново — същото, до гласовата поща.
— По дяволите… — процеди и захвърли апарата върху леглото.
На следващия ден не можеше да намери покой. В офиса се взираше в екрана, без да възприема нищо, и през няколко минути проверяваше телефона си. От Диана — пълно мълчание. Писа ѝ, звъня ѝ — без резултат.
Малко преди шест вече беше у дома и крачеше нервно из стаите. В седем и половина ключалката щракна и Диана влезе.
Той застина, впил поглед в лицето ѝ. Изглеждаше спокойна — дори прекалено. Свали палтото си, прибра го в гардероба и се отправи към кухнята, без да обели дума.
— Диана, какво става? — тръгна след нея той. — Защо не ми отговаряше?
— Сложи чайника — отвърна тя хладно, изваждайки папка от чантата си. — Седни. Ще говорим.
Тонът ѝ го накара да изтръпне. Подчини се. Тя седна срещу него, постави папката на масата и го погледна право в очите.
— Три години, Валентине. Три години се виждаш с онази… Росица Балканска — изрече равномерно. — Мислеше, че нищо не подозирам?
— Диана, аз…
— Мълчи. Сега аз говоря. Ти ще слушаш. После, ако изобщо можеш, ще се оправдаваш.
Той преглътна трудно. Такава не я беше виждал. Винаги тиха, отстъпчива, склонна да разбере и прости — а сега пред него стоеше непозната жена. Стегната, твърда, с лице без изражение.
— Разбрах преди шест месеца — продължи тя. — Съвсем случайно. Телефонът ти беше паднал, помоли ме да се обадя от моя. И попаднах на съобщенията в облака, който си синхронизирал на всички устройства.
— Защо не каза нищо? — успя да прошепне той.
— Защото исках сигурност. Надявах се да се осъзнаеш сам. И защото ми трябваше време да се подготвя. — Тя отвори папката и извади няколко документа. — Това е банково извлечение. Ето тук — преводите към нейната сметка. Двадесет и пет хиляди лева всеки месец. Почти половин година.
Лицето му пребледня.
— А това — тя плъзна втори лист към него — договор за наем на апартамент на улица „Белински“. Наемател — ти. Посочена като живуща — Росица Балканска. Едностаен, трийсет хиляди лева на месец.
— Откъде имаш…
— Няма значение откъде — прекъсна го рязко. — Важното е, че знам. И знаеш ли кое ме боли най-силно? Не самата изневяра. Не лъжите ти. А фактът, че харчеше нашите общи пари за любовницата си.
— Това са мои пари! Аз ги изкарвам!
— Така ли? — усмивката ѝ беше леденостудена. — Добре. Тогава чуй внимателно. Нашият апартамент е придобит по време на брака и е обща собственост…
