… до парите, „взети назаем“ за марките. Абсолютно всичко. С доказателства към всяка сума.
Разпечатах таблицата, подредих листовете и ги прибрах в дебела папка. В същата сложих нотариалния акт за апартамента и подготвената молба за развод. Това беше моят щит. И моето оръжие едновременно.
Любомир Орлов се прибра към осем вечерта. Опита да отключи — неуспешно. След секунди звънецът иззвъня настойчиво. Отворих. Подадох му двата куфара.
— Вземи си багажа.
Той примигна объркано.
— Лора, какво става?
— Подавам молба за развод. Тръгвай си.
Не го прие насериозно. Опита да пристъпи навътре, но аз затворих вратата пред лицето му. Започна да звъни по телефона. Не отговорих. После се включи Камелия Соколова — гласът ѝ кънтеше от обиди и обвинения в неблагодарност. Изслушах я точно минута и прекъснах разговора. След това блокирах и двата номера.
Знаех, че това няма да приключи така лесно. Бях сигурна, че на сутринта ще има продължение. И не сбърках.
В шест без нещо се чу тракане по ключалката. Камелия Соколова опитваше със своя ключ. Когато разбра, че не става, писъкът ѝ огласи целия вход — гълъбите от первазите отлетяха, а съседските врати започнаха да се открехват.
— Лора Илиева! Как смееш?! Отваряй веднага! Това е жилището на сина ми!
Стоях от вътрешната страна и изчаквах. Знаех, че няма да е сама дълго. След около двайсет минути Любомир пристигна. Започна да блъска, да настоява, дори заплаши, че ще извика полиция. Аз мълчах. Хората от етажа вече надничаха, слушаха, разменяха погледи. Точно това ми трябваше — свидетели.
Накрая отворих. В ръцете си държах папката.
Камелия замлъкна. Любомир направи крачка към мен.
— Стига с тези театри. Нека поговорим спокойно.
— Добре. Да говорим. — Подадох му документите. — Ето нотариалния акт. Името вътре е моето. Тук е молбата за развод. А това…
Извадих разпечатаната таблица. Четиридесет страници.
— Това е списък на всичко, което сте взели от мен за пет години. Всеки лев „до утре“. Всяка изчезнала вещ. Счупената ваза. Парите за марките. Пазя всички съобщения. Всяко обещание „ще върна“. Всичко е документирано.
Любомир прелисти няколко листа. Кръвта се отдръпна от лицето му. Камелия грабна папката, пробяга редовете и устните ѝ се изкривиха.
— Ти ни следеше? Водила си сметки?
— Пазех това, което е мое. Наричахте го алчност. Аз го наричам достойнство.
Направих пауза и погледнах към съседите, събрали се по праговете.
— Ако още веднъж се опитате да нахлуете, ще повикам участъковия. Има свидетели. Има документи. Сега си тръгнете. Завинаги.
Обърнах се, влязох и заключих. Опрях гръб на вратата и слушах стъпките им по стълбите — тежки, бавни. После настъпи тишина. Истинска. Такава, каквато не бях усещала от пет години.
Разводът мина изненадващо бързо. Любомир не възрази — апартаментът не беше негов, нямаше какво да оспорва. Камелия Соколова обикаляше познати, оплакваше се, рисуваше ме като чудовище. Но хората не бяха слепи — всички знаеха кой плащаше сметките им.
Месец по-късно си купих нов миксер. После пуснах нова серия кроасани. И за първи път от години усетих, че работя не за да издържам чужди претенции, а за да градя собствения си живот.
