Камелия Соколова вече подреждаше донесените томове върху масата и внимателно поставяше очилата си, сякаш се готвеше за официална комисия. Личеше си — възнамерява да проведе изпит. В събота вечер. На дете, което преди час се беше прибрало изтощено от изпитната сесия.
— Госпожо Соколова, може би е по-добре друг път? Ясмина едва стои на краката си — опитах се да кажа спокойно.
— Ще си почине после. Знанието не търпи отлагане. Ясмина, изброи основните линии в „Престъпление и наказание“.
Дъщеря ми започна да отговаря — тихо, несигурно, като че ли вървеше по тънък лед. Камелия я прекъсваше, поклащаше глава укорително, издаваше недоволни звуци.
— Момичето трябва да стои у дома с книгите, а не да се скита по квартири. Лора, сгреши, че я пусна. Ако беше останала тук под моя надзор, щеше да учи както трябва. Ти си все на работа — аз щях да следя.
Ясмина пребледня. Пристъпих напред, но в този момент вратата се отвори — Любомир Орлов се прибра от работа. Чу последните думи, огледа майка си, после дъщеря ни и накрая мен.
— Не противоречи на по-възрастните, Ясмина. Баба ти знае какво говори. Трябва да има уважение.
Ясмина се изправи без дума. Прибра тетрадките в чантата си. Погледна ме така, че нещо вътре в мен се скъса. И излезе — да преспи при приятелка. Предпочете чужд дом пред своя.
Легнах с лице към стената. До разсъмване не мигнах. Мислех, премятах всичко в ума си. Когато се съмна, знаех едно — ако не си тръгна сега, ще остана завинаги. А Ясмина никога няма да ми прости.
Парите изчезнаха в сряда. Шест месеца събирах за нов миксер за пекарната. Пликът стоеше в чекмеджето на скрина — в понеделник беше там. В сряда — празно място.
Любомир се върна вечерта със смачканата си синя униформа на пощальон. Попитах го директно. Той избегна погледа ми.
— Аз ги взех. На мама ѝ трябваха спешно. За колекцията ѝ от марки. Появили се редки екземпляри.
— За марки? Взел си спестяванията ми без да кажеш?
— За майка ми е. Това ѝ е животът.
— А моят труд? Пекарната? Половин година заделях.
Той се отпусна на дивана и започна да събува обувките си, сякаш разговорът го отегчаваше.
— Ти печелиш. Ще събереш пак. Мама е пенсионерка. Нима стана толкова дребнава? Заради една машина се трогваш, когато майката на мъжа ти има нужда.
Дребнава. Машина. Майката на мъжа ми — не моята. В този миг всичко ми се подреди. За него винаги щях да бъда на второ място. Той не се беше оженил за мен — беше си осигурил домакиня, която и изкарва пари.
Без да повишавам тон, станах и набрах адвоката. Поводът вече беше налице.
На следващата сутрин подадох документите. Потвърдиха ми — жилището е изцяло мое, Любомир няма вписани права. Прибрах се преди него. Повиках ключар, смених патрона. Подредих дрехите и вещите му в два куфара — внимателно, без сцени. И седнах да чакам.
Но това не беше всичко. Извадих старите съобщения. Пет години назад. Всяко „дай назаем до утре“. Всяко „мама помоли“. Всяко „ще върна другата седмица“. Отворих компютъра и направих таблица — дата, повод, сума. Четиридесет страници. От изчезналата кутия скъп чай до счупената ваза. От „взетите на заем“ пари за рождения ден на Камелия Соколова до…
