Трясъкът беше толкова силен, че гълъбите под покрива се разлетяха стреснати. На стълбищната площадка Камелия Соколова крещеше така, сякаш някой ѝ беше отнел най-ценното. А в действителност ставаше дума единствено за ключ — при това чужд, за апартамент, който не беше неин.
— Лора! Отвори веднага! Това е недопустимо!
Стоях от вътрешната страна на вратата, боса върху ледения паркет, и в главата ми се въртеше само една мисъл — защо не го направих по-рано? Защо търпях цели пет години? Как позволих тази жена да превърне дома ми в обществен коридор?
Дръжката се разтресе, после се чу как стар ключ остъргва в ключалката. След миг по вратата се стовариха юмруци. Виковете не стихнаха поне четвърт час. Съседските врати започнаха да се открехват, но аз не помръдвах. Около тридесет минути по-късно пристигна Любомир Орлов.
Той не блъскаше толкова шумно, ала беше упорит.
— Лора, стига вече. Отвори, нека поговорим спокойно.
Спокойно. Усмихнах се горчиво и сложих чайника на котлона. Опитвах се да разговарям „спокойно“ с тях четири години и единайсет месеца. Последния месец обаче събирах документи.
Всичко тръгна от един резервен ключ. Любомир настоя да го дадем на майка му — за всеки случай, ако се случи нещо. Камелия Соколова тъкмо беше изписана от болница тогава — пребледняла, с треперещи ръце. Смилих се. Подадох ѝ ключа.
Само седмица по-късно се прибрах от работа и на масата ме чакаше бележка. „Лорче, изчистих праха, измих пода. Преместих фигурката от скрина на рафта — там ѝ е мястото.“ Ставаше дума за старинната порцеланова балерина — подарък от майка ми. Беше натикана най-горе, зад книгите, сякаш пречеше.
Споделих с Любомир. Внимателно, без упреци. Той кимна и обеща да говори с нея. След това Камелия започна да се обажда пет минути преди да се появи. Според нея това се броеше за предупреждение.
Скоро започна да идва и в пекарната през уикендите. Разхождаше се между масите, оглеждаше витрината с недоволство. Веднъж грабна служебния ми тефтер, прелисти го и пред продавачките отбеляза:
— Лорче, в думата „безе“ ударението е накрая. Неграмотността не подхожда на бизнес дама.
Момичетата сведоха поглед. Аз се усмихвах. Нещо вътре в мен обаче се втвърдяваше.
Любомир повтаряше, че майка му е от друго поколение, че иска да помага, че ѝ е самотно. Че трябва да проявя разбиране. Проявявах го пет години. А тя постепенно разширяваше територията си, докато в собствения ми дом не остана ъгъл, в който да се чувствам стопанка.
В петък вечерта Ясмина Богданова се прибра. Осемнайсетгодишна, първокурсничка. Беше отслабнала, лицето ѝ — бледо, под очите ѝ личаха тъмни кръгове от изпитната сесия. Прегърнах я още на прага и я поведох към кухнята. Не успяхме да стигнем. Звънецът иззвъня.
Камелия Соколова влезе, носейки торба с учебници по литература.
— Ясминче, чух, че си се прибрала! Сигурно сте държали изпит по литература. Четиридесет години съм преподавала. Хайде да видим какво знаеш.
Ясмина ме погледна объркано, сякаш търсеше спасение, а аз вече усещах как нещо в мен окончателно отказва да отстъпи.
