— Какво ти е днес — уъркшоп, семинар, дишане с кристали или поредната мантра? — продължи той уж нехайно. — Внимавай да не закъснееш, че току-виж не си „отключила“ следващото си ниво на просветление!
Думите му бодяха.
— Има ли друга жена? — прошепна Мила Ангелова, а гласът ѝ се пречупи.
— Засега не — отвърна Светослав Христов сухо. — Първо трябва да се възстановя от досега си със съвършенството.
Подигравателната нотка вече не се криеше. Мила прекъсна разговора — обучението ѝ започваше, но мислите ѝ се разпиляха. Нищо от наученото не ѝ помагаше. Само преди седмица бе слушала лекция на тема „Как да накараш съпруга си да те следва безусловно“. Беше отговорила блестящо на въпросите на коуча — млада, ефектна блондинка, която очевидно умееше да командва мъжете с едно щракване на пръсти.
И сега?
Да остане при родителите си не беше решение — нито те го искаха, нито тя самата се чувстваше добре там. Сълзите ѝ напираха и тя отиде при майка си.
— Какво си намислил, зетко? — започна тъщата без поздрав.
— Добър вечер и на вас, мамо — отвърна Светослав бодро. Настроението му беше странно приповдигнато — така се чувства човек, когато най-сетне е взел съдбоносно решение.
— Не ми се прави на остроумен! Оставяш ли жена си и детето?
— Моля ви! Ако сте забелязали, тя е тази, която постоянно ме напуска. Дъщеря си няма да изоставя никога. Но смятам да ѝ дам пълна свобода. А щом е свободна, ще трябва и вие да ѝ помагате.
Тонът му стана по-твърд.
— Нали не е редно аз да я издържам, да пера, да готвя, а тя да „израства духовно“? При вас ще може спокойно да се самоусъвършенства — отвън и отвътре. Вие ще я подкрепите, сигурен съм.
От другата страна настъпи мълчание.
— Може би ще размислиш? — попита тъщата по-тихо.
— Не. Решението ми е окончателно — отсече той и прекъсна разговора.
Майката се обърна към Мила, която беше чула всяка дума.
— Е, доволна ли си сега? Доигра се!
— Откъде да знам, мамо! — разплака се тя истински. — Той нищо не показа… До вчера переше дрешките на Зоя Варненска след работа! Не вярвах, че ще стигнем дотук!
— Ти никога не вярваш, защото никога не мислиш! Явно най-после някой ти е поставил граница.
В кухнята влезе бащата.
— Честно казано, аз се радвам — заяви спокойно. — Светослав Христов се оказа читав мъж и аз съм на негова страна. Време е и ти да се стегнеш. Намери си работа — щом си постигнала такова „ниво“, ще се справиш.
— Със Зоя ще помагаме ние — майка ти е пенсионерка. Но издръжката ти ще е от заплатата и от издръжката за детето. Аз повече няма да те финансирам.
Мила избухна в още по-силен плач. Майката замълча — думите на съпруга ѝ звучаха разумно. Каквото и да ставаше, нямаше как да изхвърлят дъщеря си и внучката на улицата.
А Светослав?
Той спокойно приготвяше вечеря. В тигана цвърчеше сочен ескалоп, а до него се запичаха златисти картофи. До чинията вече чакаха кисели краставички, нарязани на тънки ивици. Върху картофите поръси ситно наситнен копър, а до месото сложи малко горчица — точно толкова, че всяка хапка да може да се потапя в ароматната ѝ острота.
Светослав Христов винаги е бил ценител — и в храната, и в решенията си.
Добър апетит, Светослав. Оттук нататък животът ти наистина обещава да бъде… подреден.
