Още преди да отключи входната врата, телефонът на Калина започна да вибрира неудържимо. Екранът светеше от десетки съобщения. Венета Странджанска сипеше обиди една след друга: „Отровница“, „Асен ще те изгони“, „Ще ти потърсим сметка“. Вместо да отговаря, Калина хладнокръвно запази всяко съобщение и направи снимки на екрана. После набра кратко съобщение до Асен: „Трябва да говорим. Днес. Без отлагане.“
Той се появи към десет вечерта. Изглеждаше изтощен, стоеше до вратата и дори не свали якето си.
— Майка ми е взела хапчета заради теб — изстреля вместо поздрав. — Нормална ли си? Вдигаш скандали и ме забъркваш в тях?
Калина не повиши тон. Постави телефона на масата и плъзна пръст по дисплея. Скрийншот след скрийншот.
— Не аз правя сцени. Просто поставям граници.
— Граници? — подсмихна се той. — Това са моите родители. Изтърпи още няколко дни, ще си тръгнат.
— Нямат намерение да си тръгват — отвърна тя и прибра телефона. — Майка ти нахлува в спалнята ми всяка сутрин. Баща ти ми нарежда какво да готвя. А ти мълчиш.
— Работя по цял ден! Нямам време да оправям женските ви разправии.
— Тогава ще го направя сама — каза Калина, изправи се и взе чантата си. — Или заминават още днес, или си тръгвам аз. И подавам молба за развод.
Тишината между тях натежа. Асен я гледаше сякаш за първи път осъзнаваше, че тя не се шегува.
— Говориш сериозно? — попита след няколко секунди.
— Напълно.
Тя излезе без да се обърне.
Пренощува у Фани Воин. На сутринта получи съобщение от Асен: „Родителите ми остават. Ако искаш — напускай.“ Калина не отговори. Вместо това се свърза с адвокат.
Разводът премина без истерии — студено, делово, с няколко подписа под документи. В кабинета Асен я наблюдаваше невярващо, но тя не вдигна поглед към него нито веднъж.
Подялбата на имуществото се проточи. Той отказваше да продава жилището и не желаеше да ѝ изплати компенсация. След съдебна намеса имотът беше разделен по дялове — на Калина се падна една стая. Без да губи време, тя я отдаде под наем на млада двойка, а самата тя нае малко студио в покрайнините.
Асен започна да ѝ звъни настойчиво, настоявайки да изгони квартирантите. Калина не влизаше в обяснения. Отговаряше кратко: „Моят дял. Моите условия.“ Венета Странджанска остана при сина си и тримата трябваше да делят апартамента с непознатите наематели.
Три месеца по-късно ѝ се обади брокерът, който ѝ беше помогнал със сделката.
— Калина, имаме проблем. Асен не е плащал ипотеката вече втори месец. Банката стартира процедура по принудително събиране.
Тя замръзна, стискайки телефона.
— Ако изкупя неговата част и покрия целия остатък по кредита веднага… възможно ли е?
— Възможно е, ако разполагате със средствата.
— Ще ги осигуря.
Затвори и отвори списъка с клиенти.
Следващите две седмици се превърнаха в маратон. Приемаше всяка поръчка — спешна, сложна, нощна. Работеше до изнемога, спеше по четири часа, очите ѝ пареха над клавиатурата. Фани ѝ носеше храна и я укоряваше, но Калина не намаляваше темпото. Плащаха ѝ за бързина, а тя не спореше за цената.
Още след седмица седеше в банковия офис. Документи, подписи, преводи. Изкупи дела на Асен и погаси изцяло задължението по кредита. С всяка положена подпечатана страница усещаше как въздухът в гърдите ѝ става по-лек — жилището вече преминаваше изцяло под нейно име, а последният подпис щеше окончателно да сложи край на зависимостта ѝ от него.
