— Какви граници може да има между майка и дъщеря? — гласът на Радослава прозвуча почти укорително. — Още повече когато делят един и същи дом…
Един и същи дом. Думите се забиха в Калина като тънко острие. Именно „под един покрив“ я беше довело дотук. Преди три месеца, след раздялата със Захари Соколов, ѝ се наложи да напусне общия им апартамент. Тогава си повтаряше, че това е временно решение — само докато стъпи на краката си и намери собствено място.
Само че майка ѝ очевидно не възприемаше ситуацията като временна.
— Попадна ми фишът ти за заплатата — обърна се най-сетне Радослава, изтривайки ръце в престилката. — Наистина ли ти е толкова трудно да помагаш на родната си майка? Нали не съм ти чужда?
Калина притвори клепачи. Гневът се надигаше познато и пареше в гърдите ѝ. Сценарият винаги беше един и същ: уж невинни въпроси за работата, после „случайно“ намерени документи, а накрая — обвинения, че е безсърдечна и неблагодарна.
— Мамо, говорили сме за това. Събирам пари за първоначална вноска за жилище.
— За жилище? — Радослава размаха ръце и малко от борша се разплиска по котлона. — А аз къде оставам? Смяташ ли, че ми е леко сама? Баща ти си отиде, пенсията ми знаеш каква е…
— Знам — отвърна тихо Калина. — Напомняш ми го всеки ден.
Тя ясно си спомняше как започна всичко. Първо бяха дреболии — отворени съобщения в телефона, писма, които „по погрешка“ били разпечатани. После дойдоха прозрачните намеци, че дългът към родителя стои над всякакви лични планове.
— А помниш ли как гладувах, за да ти купя роклята за абитуриентския бал? — гласът на Радослава трепна театрално.
Ето го пак, помисли си Калина уморено. Старите истории, извадени като коз, за да пробудят вина.
— Това беше преди двайсет години. Благодарна съм ти. Но днес съм възрастен човек и имам право на собствен живот.
— Собствен живот? — очите на майка ѝ се присвиха в студени цепки. В тях проблесна нещо остро и самодоволно. — За онзи твой Борислав Чавдаров ли говориш? Мислиш ли, че не знам, че се виждате?
Името прозвуча като шамар. По гърба на Калина премина ледена тръпка, а в ушите ѝ зашумя, сякаш беше потопена под вода. Борислав. Малката ѝ тайна. Глътка въздух в задушаващата атмосфера на майчината „грижа“. Три месеца криеше връзката им — срещи в кафенета в другия край на града, изтрити разговори, внимателно премахнати следи от билети и съобщения, за да не оставя нищо, което би могло да издаде колко отчаяно се опитва да запази поне късче свобода.
