— Докато те нямаше, майка ми взе кутията — подхвърли Радостин Вълков, без дори да вдигне очи от телефона си, сякаш обсъждаше прогнозата за времето.
Красимира Дунавска беше до кухненския плот. В едната ѝ ръка — нож, върху дъската пред нея — разполовена червена чушка. Думите не бяха изречени високо, но въпреки това ръката ѝ замръзна във въздуха.
— Коя кутия? — попита тихо тя и внимателно остави ножа в края на дъската.
— Онази, с бижутата. Не прави драма, просто ще ги пази. Каза, че тук нямате сейф, а и малката може да рови вътре.
Виолета Маришки беше на седем. Никога не беше посягала към тази кутия. Красимира го знаеше. Радостин също.
— Кога я е взела? — гласът ѝ остана равен.
— Вчера… или онзи ден. Не обърнах внимание. — Той повдигна поглед, но не срещна нейния, спря се някъде край слепоочието ѝ. — Защо, да не би да има проблем?
Тя го наблюдаваше. Седемнадесет години гледаше това лице и през всичките тези години се учеше кога си струва да говори и кога мълчанието е по-безопасно.
— Не — отвърна след кратка пауза. — Няма проблем.
Същата вечер, когато Радостин заспа, Красимира тихо излезе от спалнята. Отвори шкафа в дневната. На най-горния рафт, скрита зад стар шал, стоеше кутията с бижутата — поне допреди. Взе я, разклати я леко. Празна. От кадифената вътрешност още се носеше едва доловимият аромат на парфюма на майка ѝ, попил там от години.
На следващата сутрин, отново в кухнята, тя попита:
— Ще ги поискаш ли обратно?
— Кое? — Той не откъсваше поглед от чашата си с кафе.
— Накитите. От майка ти.
— Казах ти, че ги съхранява. От какво се притесняваш? — веждите му се повдигнаха. — Майка ми няма да ги открадне, Красимира.
„Няма да ги открадне.“ Думите отекнаха в нея и нещо в гърдите ѝ се завъртя бавно, като ключ в ключалка. Същото беше казал Радостин и преди три години, когато даде резервния ключ от апартамента на Таня Орлова.
— Ако стане нещо, мама да може да влезе — беше обяснил тогава. Красимира кимна. Какво друго можеше да направи? Човек не отказва ключ на свекърва си. Поне според Радостин.
Първия месец нищо не се случи. През втория тя се прибра от работа и завари в хола прясно изпрани пердета.
— Мама видяла, че са мръсни — каза Радостин по време на вечерята. — Искала да помогне.
— Не бяха мръсни. Прах ги преди две седмици.
— Господи, Красимира. Изпрала е пердетата. Толкова ли е трудно да се зарадваш, че някой ти върши услуга?
Тя замълча. Мисълта, която не изрече, беше друга: Някой е влизал тук, докато ме няма, и е размествал нещата ми. Но ако го кажеше, щеше да чуе, че преувеличава. А дори да не го казваше, пердетата пак висяха изпрани.
После започнаха съботите. Таня Орлова отключваше с ключ още преди обяд, минаваше по коридора с обувките си и отваряше хладилника.
— При нас се изчерпа, миличка — усмихваше се тя, докато подреждаше в чантата. — Ти така или иначе ще купиш ново.
Кашкавал, масло, три пакета колбас, кофичка заквасена сметана. Всяка седмица. Красимира започна да смята — двайсет, понякога двайсет и пет хиляди лева на месец, които просто изчезваха от хладилника.
— Радостин, само днес това са пет хиляди — каза една вечер, размахвайки касовата бележка.
— Това е майка ми. В семейството не си броим храната. — Говореше от креслото, с тона на учител, който обяснява очевидно нещо на бавен ученик.
— Купих ги с моята заплата.
— С нашата — поправи я той и отново се обърна към телевизора.
Тя остана в кухнята с бележката в ръка. Помисли си: Сега ще вляза и ще извикам. Но не го направи. Ако извикаше, щеше да чуе: „Защо си такава?“ — и това щеше да я заболи повече от липсващия кашкавал. Започна да купува двойни количества и да отделя в отделна торбичка онова, което Таня така или иначе щеше да вземе. В един момент се улови как планира това предварително и стомахът ѝ се сви — осъзна, че организира собственото си ограбване.
Един ден се прибра по-рано. Беше малко след един и половина, във входа цареше тишина. Отключи и видя Таня Орлова в коридора с пазарска чанта в ръка.
— Ох, уплаши ме! — жената притисна длан към гърдите си. — Не очаквах да се върнеш толкова рано.
— Какво носите? — погледът на Красимира се спря върху чантата.
— Нищо особено. Малката е пораснала за няколко книжки, а имаше и една табла, която не използвате.
Красимира пристъпи напред и насочи очи към отворената чанта, усещайки как в нея бавно се надига нещо, което този път вече не приличаше на мълчание.
