Ралица само кимна и изпрати Теодора до вратата. Не добави нищо повече — някои думи нямат нужда от отговор, достатъчно е, че са изречени.
Около месец по-късно, докато пазаруваше в кварталния супермаркет, тя неочаквано се натъкна на Мирослав Хаджиев. Едва го позна — беше отслабнал драстично, лицето му изглеждаше повехнало, а погледът му нямаше предишната самоувереност.
— Ралица Чакърова! — възкликна той и се опита да се усмихне. — Как си?
— Добре съм. Ти как я караш? — отвърна спокойно тя.
Той сви рамене неловко.
— Ами… Десислава Илиева си тръгна. Писна ѝ от лъжите ми и от това, че постоянно стискам всяка стотинка.
Ралица не побърза да каже нищо.
— Знаеш ли… тогава постъпихме ужасно — продължи той, свеждайки поглед. — Аз и Теодора. Когато дойдохме у вас… държахме се отвратително. Нямам оправдание.
— Случва се — каза тя кратко.
— Срещала ли си скоро Калоян Трендафилов?
— Не. И нямам намерение.
Мирослав въздъхна тежко.
— По-добре. Съсипа се. Уволниха го, започна да пие. Момичето, с което живееше, изчезна веднага щом парите свършиха. Сега пак е на издръжка при майка си.
Ралица само кимна. Вътре в себе си не изпита нито злорадство, нито жал — просто празнота.
— Трябва да тръгвам — каза тя и посегна към чантата си.
— Ралица! — извика той след нея. — Правилно направи, че го напусна. Наистина правилно.
Животът ѝ постепенно се подреди. Получи повишение в работата, записа се на курс по френски, започна да ходи по-често на театър. Все неща, които години наред беше отлагала заради капризите на Калоян.
Една вечер, когато се прибираше, забеляза пред входа позната фигура. Калоян Трендафилов. Беше прегърбен, небръснат, с измачкани дрехи и изморен вид.
— Ралица… — приближи се бързо той. — Моля те, прости ми!
— Тръгвай си, Калояне.
— Осъзнах всичко! Бях глупак! Дай ми шанс!
— Късно е. Махни се.
— Обичам те! — извика отчаяно той.
Тя се спря и го изгледа право в очите.
— Не. Ти обичаш единствено себе си. Сега търсиш някой, който отново да те обслужва. Аз повече няма да съм този човек.
— Само още една възможност!
— Дадох ти безброй възможности. Пропиля ги всичките. Изчезни.
Калоян протегна ръка към нея, но Ралица рязко се отдръпна.
— Не смей да ме докосваш! Ще се обадя в полицията.
— Безсърдечна си! — изкрещя той. — Заради теб изгубих всичко!
— Не заради мен — отвърна тя хладно. — А заради алчността ти, егоизма ти и презрението ти към хората. Всеки носи последствията от собствените си избори.
Тя отключи входната врата и изчезна вътре. Навън заваля ситен дъжд, а Калоян остана сам под сивото небе.
Година по-късно съдбата я срещна с Явор Велчев — колега от съседния отдел. Той беше внимателен, уважаваше мнението ѝ и никога не поставяше невъзможни изисквания. До него Ралица се чувстваше спокойна.
Когато сключиха брак, сред гостите беше и Теодора Славчева. Радваше се искрено на щастието ѝ. Мирослав изпрати картичка от града, в който се беше преместил след развода си.
За Калоян повече не се чу нищо сигурно. Говореше се, че сменял работи една след друга, но никъде не се задържал — старите му навици винаги го настигали.
Понякога, седнала в уютната дневна на новия си дом, Ралица си спомняше деня, в който Калоян ѝ нареди да нагости роднините му с празен хладилник. Именно тогава беше решила, че няма да търпи повече унижение. Това беше моментът, в който избра себе си.
— За какво се замисли? — попита Явор, прегръщайки я през раменете.
— За разни неща… — усмихна се тя.
— Да си поръчаме нещо за вечеря или да сготвим?
— Нека приготвим нещо заедно.
— Заедно тогава — каза той и целуна косата ѝ.
Ралица се облегна на рамото му. Най-сетне животът ѝ вървеше в посоката, която заслужаваше. А някъде далеч в миналото остана човекът, който така и не разбра, че любовта и уважението не се изискват със заповеди — те се печелят с достойнство.
