— Да си вървите веднага! — избухна Теодора Славчева. — Ние току-що дойдохме!
— Казах: вън! — Калоян Трендафилов рязко се изправи, столът изскърца по пода. — Махайте се от апартамента ми!
Ралица Чакърова остана три дни при майка си. През това време телефонът ѝ не спря да свети — десетки пропуснати повиквания от Калоян, дълги съобщения, гласови записи. Той дори отиде до жилището на Албена Тодорова, но тя не отключи.
— Рали не желае да те вижда — каза твърдо през вратата. — Прибери се, Калояне.
На четвъртия ден Ралица реши да се върне в общия им дом — не за разговор, а за да събере вещите си. Беше убедена, че той е на работа, но го завари седнал в кухнята, с празен поглед към масата.
— Рали! — скочи на крака. — Върна се!
— Само да си взема нещата — отвърна хладно тя.
Влезе в спалнята и започна методично да прибира дрехите си в куфара. Калоян се облегна на касата на вратата и я наблюдаваше мълчаливо.
— Можем ли да поговорим? — прошепна след малко.
— За какво по-точно? — тя дори не се обърна. — За това как ме унижи пред роднините си? Или за това, че ти прахосваш парите, а аз трябва да измислям как да напълня хладилника?
— Осъзнах се. Наистина. Сгреших.
Ралица спря за миг и го погледна право в очите.
— „Сгреших“? Калояне, ти не грешиш инцидентно. Това се повтаря постоянно. Не е изключение, а навик.
— Ще се променя! Обещавам!
— Същото каза, когато купи телевизор вместо хладилник. После — когато изпихте премията ти с приятелите. И след това, когато…
— Стига! — удари с юмрук по рамката на вратата той. — Докога ще ми го натякваш?
— Докато миналото не престане да определя настоящето ни. Но то няма да се промени. Това беше нашият живот… или поне това, което остана от него.
Тя затвори ципа на куфара и излезе в коридора. На прага се спря.
— Между другото, брат ти Мирослав Хаджиев ми се обади вчера. Извини се. Каза, че съм била права. И ми сподели нещо любопитно.
Калоян се напрегна.
— Какво ти е казал?
— Че преди месец си му поискал десет хиляди лева на заем. И си ги похарчил за глупости. А на мен обясняваше, че заплатата ти се бави.
Лицето му пребледня.
— Не е така… нещата са по-сложни…
— Вече няма значение. Живей както искаш. Само че без мен.
Вратата се затвори тихо след нея.
Два месеца по-късно Ралица вече живееше под наем в малък апартамент близо до работата си. Делото за развод вървеше спокойно — Калоян не възразяваше, сякаш и той бе приел, че връщане назад няма.
Една вечер звънецът изненадващо иззвъня. На прага стоеше Теодора Славчева.
— Може ли да вляза? — попита несигурно.
Ралица мълчаливо се отмести.
— Ще пиеш ли чай? — предложи сдържано.
— Да, благодаря. — Теодора седна на кухненския стол и впери поглед в масата. — Дойдох да ти поискам прошка.
Ралица повдигна вежди.
— За какво?
— За всичко. Че се бърках, където не ми е работа. Че настройвах Калоян срещу теб. Че се държах… недостойно.
— Какво се е случило, Теодора? От кога тази откровеност?
Тя сведе глава.
— Румен Павлов разбра за Стоян Колев. Нямам представа как, но разбра. Подаде молба за развод. И знаеш ли какво ми каза?
— Какво?
— Че получавам това, което заслужавам. Че не можеш да рушиш чуждо семейство и после да градиш щастие върху развалините му.
Ралица мълчаливо наля чая.
— И още нещо — продължи Теодора. — Калоян вече живее с някакво момиче, десет години по-млада. Тя го върти на малкия си пръст. Продал е колата си, за да ѝ купи кожено палто.
— Не го съжалявам — отвърна спокойно Ралица.
— И правилно. Всеки сам избира пътя си. Аз също направих своя избор.
Настъпи кратко мълчание. После Теодора се изправи.
— Благодаря ти, че ме изслуша. И още нещо — исках да ти кажа само едно: прости ми.
