Теодора Славчева нахлу от хола, видимо разтревожена.
— Какво става тук? — изгледа укорително Ралица Чакърова. — Калоян, жена ти съвсем ти е излязла от контрол!
Ралица бавно се обърна към нея, очите ѝ проблеснаха.
— Още една дума — изрече тихо, но заплашително — и ще разкажа на съпруга ти, Румен Павлов, за „невинните“ ти срещи със Стоян Колев от съседния вход.
Лицето на Теодора мигновено пребледня. Тя отстъпи крачка назад.
— Ти… как смееш…
— Знам достатъчно — прекъсна я Ралица, грабвайки чантата си от закачалката. — А сега, ако позволите, излизам.
Калоян препречи пътя ѝ.
— Къде си въобразяваш, че тръгваш?
— При майка ми. Поне там никой няма да очаква от мен с празен хладилник да изхранвам цяла сюрия роднини.
— Ако прекрачиш прага, повече не се връщай! — изкрещя той.
Тя спря, пое си дъх и се извърна бавно към него.
— Знаеш ли, Калоян? Това е най-смисленото предложение, което си ми давал през последната година.
Майка ѝ, Албена Тодорова, я прие без въпроси. Само я притисна силно към себе си и я настани в малката кухня, където ухаеше на липов чай.
— Разказвай — каза кратко, докато наливаше в чашите.
И Ралица разказа всичко — за празните шкафове, за нахалните гости, за непрестанните претенции на Калоян и за умората, която я задушаваше.
— И си тръгна? — кимна одобрително Албена. — Правилно. Още колко щеше да търпиш този безделник?
— Мамо… аз го обичах.
— Обичала си го — поправи я спокойно тя. — Без уважение любовта бързо увяхва.
В този момент телефонът на Ралица иззвъня. На екрана светеше името на Калоян. Тя прекъсна обаждането.
— Недей да вдигаш — посъветва я майка ѝ. — Нека сам се оправя с „гостоприемството“ си.
Апаратът звъня още няколко пъти, след което започнаха да пристигат съобщения. Ралица дори не ги отвори.
— Никога не съм ти го казвала — продължи Албена, като доля чай, — но още от самото начало не го харесвах. Прекалено много мислеше за себе си и не оставяше място за никого до себе си.
— Защо мълча досега?
— Щеше ли да ме чуеш? Влюбените рядко приемат трезвите съвети.
Ралица се усмихна тъжно. Майка ѝ беше права.
По същото време в апартамента им се разиграваше съвсем различна сцена. Мирослав Хаджиев крачеше нервно из стаята.
— Видя ли що за жена си си взел? — негодуваше той. — Дори масата не можа да сложи като хората!
Калоян обикаляше между кухнята и хола, отваряше шкафове и чекмеджета, сякаш очакваше чудо.
— Мирославе, стига вече — процеди през зъби, ровейки из кухненския плот в търсене на нещо ставащо за ядене.
— Още в началото ти казах, че не ти подхожда — намеси се Теодора. — Помниш ли? Предупредих те, че Ралица не е за теб.
— ДОСТАТЪЧНО! — изригна той. — Щом сте толкова недоволни, запазете си хотел!
— Хотел? — ококори се Мирослав. — На родния си брат ли ще казваш да ходи на хотел? Дойдох при теб с идеята да сме като семейство…
— Семейство… — повтори горчиво Калоян и отвори хладилника. Вътре го посрещнаха единствено бутилка кетчуп и кофичка кисело мляко с изтекъл срок. — Ето това е „семейството“.
— Всичко е заради твоята Ралица — отпусна се на дивана Теодора. — Истинската домакиня винаги държи нещо в запас.
— Истинската домакиня има и истински съпруг — изплъзна се неочаквано от устата му.
Двамата гости се спогледаха смаяно.
— Ти… сериозно ли я защитаваш? — попита невярващо Мирослав. — Тя те заряза и се прибра при майка си, а ти пак я оправдаваш?
Калоян се строполи на стола. Едва сега осъзнаваше мащаба на случилото се. Ралица не беше заплашвала. Тя наистина си беше тръгнала. Просто взе решението — и го изпълни. И в дъното на съзнанието си той знаеше, че има право.
— Знаете ли какво — вдигна глава след кратко мълчание. — Прибирайте се по домовете си. Трябва да остана сам и да помисля.
— Да си тръгнем? — възкликна Мирослав, а напрежението във въздуха се сгъсти още повече.
