Ралица се облегна с чело на студеното стъкло на прозореца. Отвън продължаваше да се сипе онзи неприятен, мокър сняг, примесен с дъжд. Денят угасваше бързо, а в отсрещния блок вече светеха прозорци – в една от кухните някой се движеше спокойно, сякаш в друг, нормален свят.
Не ѝ се връщаше обратно. Не защото беше уморена физически – макар че всяка кост я болеше – а защото душата ѝ отказваше. В хола беше задушно, шумно и чуждо. Това не беше нейният празник. Беше тяхното събиране, на което тя изпълняваше ролята на готвачка, сервитьорка и чистачка едновременно.
Отвори шкафа и извади буркана с компот от вишни. Капакът не поддаваше. Стисна зъби, напрегна ръце и опита отново. Дланта ѝ се хлъзна. Стъклото се изплъзна от пръстите ѝ и с остър звън се разби в пода.
Тъмночервената течност се разля на широка дъга. Вишните, като малки тъмни очи, се разпръснаха по линолеума. Сокът попи в пантофите ѝ, обагри подгъва на роклята и обля краката на масата. Парчетата стъкло проблеснаха под лампата.
— Ралица! Какво тропаш там? — извика от стаята Красимир Марков. — Да не водиш битки?
Тя не помръдваше. Гледаше локвата, червените петна по краката си… И изведнъж усети ясно: няма да чисти. Не и сега. Не и повече.
Внимателно прекрачи разлятото, като избягваше острите парчета, и излезе в коридора.
В хола смехът и глъчката продължаваха. Никой не се поинтересува дали се е наранила. Всички просто чакаха компота.
Ралица свали престилката и я пусна на пода до кухненската врата. Пристъпи към закачалката, грабна палтото и го облече върху роклята. Обу мокрите, изстинали ботуши – вече нямаше значение – взе чантата си.
От стаята надникна Йоана Витошки.
— Мамо? Къде тръгваш? Татко пита кога ще донесеш компота. И тортата трябва да режем… Симеон сладко иска, почти нищо не хапна от основното…
Ралица я погледна продължително, сякаш виждаше лицето ѝ за първи път.
— Компотът е на пода — отвърна спокойно. — Парцалът е под мивката, ще се справиш. Тортата е на балкона. Приятен апетит на всички.
— Как така на пода? — Йоана примигна объркано. — Мамо… какво ти става? Да не си се засегнала? Гостите са тук…
— Не съм обидена — каза Ралица и закопча последното копче на палтото си с бавен, сигурен жест. — Просто напускам работа.
— Каква работа?
— Длъжността „рожденица“ на този спектакъл.
Завъртя ключа и отвори входната врата. Хладният въздух от стълбището нахлу срещу нея. Вратата щракна зад гърба ѝ, отсичайки мириса на загоряло месо, телевизионния шум и чуждите гласове.
Тя остана за миг неподвижна на площадката. Сърцето ѝ биеше високо, почти в гърлото. Какво направи току-що? Сега сигурно Красимир ще изхвърчи след нея. Или Йоана ще започне да вика… Трябваше да слезе по-бързо.
Натисна бутона на асансьора. Старият механизъм изскърца и бавно запълзя надолу.
В този момент входната врата на апартамента се отвори отново. Но не излезе нито Йоана, нито Красимир.
На прага стоеше елегантна жена в скъпо кожено палто до коленете, с безупречна прическа и огромен букет снежнобели рози. Такива цветя Ралица никога не беше получавала. Сигурно струваха колкото цялата ѝ месечна заплата. Жената държеше пръст върху звънеца и гледаше изненадано.
Емилия Руменова — първата съпруга на Красимир. Жената от миналото, за която Ралица беше слушала толкова истории. Не се бяха виждали двайсет години. Говореше се, че Емилия живее отдавна в Италия.
— Ралица? — повдигна перфектно оформената си вежда тя. — Звъня, а никой не отваря… Тръгваш ли? По средата на празника? Реших да намина да поздравя Красимир… и теб, разбира се.
Ралица плъзна поглед по розите, по безупречно червените устни, по лъскавите ѝ италиански ботуши — без капка кал, въпреки че навън февруарската киша беше навсякъде.
— Влизай — каза сухо тя и отново натисна бутона на асансьора. — Компотът е разлят. Ще ти хареса гледката.
— А ти накъде?
Вратите на асансьора се разтвориха с метален звън. Ралица пристъпи вътре.
— Отивам да си потърся щастието — отвърна през рамо. — Чувала съм, че след петдесет започвали да го раздават. Само трябва да заемеш ред навреме.
Вратите се затвориха пред смаяния поглед на Емилия. Скъпият ѝ парфюм за миг се смеси със застоялата миризма на входа.
Когато излезе навън, снегът беше спрял. Вятърът утихнал, въздухът влажен и свеж. Ралица пое дълбоко дъх.
Нямаше къде конкретно да отиде. В чантата ѝ имаше три хиляди лева до заплата. Краката ѝ бяха мокри и вкочанени.
И все пак вътре в нея вместо тежест се настани странна лекота. Почти празнота — като празен буркан, преди да го напълнят.
Телефонът избръмча. „Красимир Марков“. Тя отказа обаждането.
След секунди — „Йоана Витошки“. Отново отклонено.
Тръгна покрай блока, край осветените прозорци, зад които хората вечеряха спокойно. Покрай колите, затънали до гумите в снега.
Къде да отиде? При приятелка? При майка си? Или просто да влезе някъде на топло?
Още не подозираше, че най-страшното тепърва предстои.
Само след час животът ѝ щеше да се преобърне окончателно —
когато реши да се отбие за малко в денонощната аптека на ъгъла, за да се стопли.
