…гласът ѝ винаги влизаше в дома секунда преди самата нея.
— Раличкеее! Честит юбилей, злато наше, пак разцъфтяла! — провикна се Валя Ковач и сграбчи рожденичката в задушаваща прегръдка, от която се разнесе тежък аромат на лак за коса, примесен с нещо лекарствено. — Решихме да дойдем по-рано, да помагаме, ако трябва. Ама тук май нещо е загоряло? Да не сте правили барбекю в хола?
— Пекох месо във фурната — отвърна Ралица с усилие да задържи усмивката си. Челюстта ѝ болезнено се стегна. — Заповядайте… ето ви чехли.
Не след дълго на прага се появиха сестрата на Красимир Марков — Десислава Александрова, и съпругът ѝ Борис Яворов. Борис без излишни приказки подаде на Красимир плик с бутилки и двамата мигом се изнизаха към кухнята „да ги охладят“. Десислава, суха и изпъната като струна, огледа масата с онзи поглед, който не пропуска недостатък.
— Хартиени салфетки? — подхвърли вместо поздрав. — Аз за петдесетия на мама сложих ленени. Кръгла годишнина е все пак. Е, нищо… важното е да е вкусно. А Камелия къде е? Пак ли закъснява? Днешните деца…
— Йоана е в задръстване — прекъсна я кратко Ралица и покани всички да седнат.
Шумът постепенно се сгъсти. Телевизорът продължаваше да мърмори във фонов режим — Красимир само беше намалил звука, но не и го изключил. Столовете изскърцаха, гласове се надвикваха. Борис вече пълнеше чашките с ракия без тостове и церемонии.
— Айде, домакинята! — извика той. — Сядай най-сетне! Няма истина в краката!
Ралица се намести на обичайното си място — на ръба, до пътеката. Наричаше го „позицията на стюардесата“: оттам можеше за секунди да скочи за хляб, салфетки или ново блюдо.
— Да вдигнем чаши за нашата юбилярка! — провъзгласи Красимир, вече зачервен от предварителните „охлаждания“. Очите му блестяха. — Раличке, честит ти половин век! Да си здрава, да ни гощаваш по-често и да не мърмориш за глупости! Наздраве!
Чашите звъннаха. Ралица отпи от виното — остро и кисело. Беше помолила за полусладко… явно бе избрано най-евтиното от промоциите.
— Горчиво! — изрева Борис и се разсмя сам на шегата си. — Абе, да не сте на сватба? Я кажи, туршията домашна ли е?
— Купешка — отвърна тихо тя, като подаде купата към Валя.
— Ех, грешка! — намеси се веднага Десислава. — Трябва сама да си затваряш. Аз още имам буркани от двайсета година — хрупкат идеално! В тия от магазина само химия има. Ама ти не пожела да вземете онази вила тогава, помниш ли? Ние ви предлагахме.
Ралица преглътна салатата — майонезата беше в повече, задушаваше вкуса на зеленчуците.
— Мамо! Дойдохме! — прозвуча от антрето.
Най-после Йоана.
Дъщеря ѝ влетя зачервена от студа, с разкопчана шуба и искрящи очи. След нея пристъпваше Симеон Пловдивски — слаб младеж с очила, оредяла брада и дълъг шал, увит няколко пъти около врата му. В ръцете си носеше странен пакет в кафява хартия.
— Честит рожден ден, мамо! — Йоана я целуна бързо, оставяйки следа от гланц. — Извинявай за закъснението… Симеон много мисли за подаръка… Това е от нас.
Симеон направи крачка напред и едва не се спъна в килима.
— Поздравления… Донесли сме ви… ъъ… натурален овлажнител от стабилизиран мъх. Много полезен за въздуха, особено… в по-зряла възраст…
Настъпи неловка пауза. Чу се само тихото подсмърчане на Борис, който се давеше от смях. Десислава сви устни още повече.
— Благодаря — каза спокойно Ралица и пое тежкия, влажен пакет, от който се носеше мирис на гора след дъжд. — Настанете се.
— Ама… няма столове — огледа се Йоана. — Симеончо, донеси табуретка от кухнята. Мамо, сложила ли си му отделна порция? Нали ти казах — без сини сливи.
Под гръдната кост на Ралица се надигна познатата гореща буца.
— Няма места, защото закъсняхте с близо два часа — произнесе тя по-силно, отколкото възнамеряваше. — А сливите могат да се отделят с вилица.
Йоана я зяпна невярващо:
— Мамо! Той е гост!
— Симеон може да яде картофи — обади се Красимир, докато си сипваше още от леко прегорялото месо. — Те са без сливи. Сядай, момче, и си налей.
Разговорите отново се разляха из стаята. Симеон седеше свит над чиния с картофи без сос. Йоана му шепнеше нещо и хвърляше укорителни погледи към майка си. Валя описваше подробно операцията си на жлъчката. Борис и Красимир вече спореха за политика, като гласовете им ставаха все по-високи.
Ралица гледаше право напред, сякаш през мъгла. Виждаше капка сос върху покривката до чинията на мъжа си. Забелязваше как Десислава мачка месото с неодобрение. Проследи как Симеон избърса ръцете си в нейната ленена салфетка и я превърна в намачкана топка.
„Защо?“ — ехтеше в нея. — „Два дни не съм слизала от кухнята. Дадох петнадесет хиляди лева за продукти. Премръзнах, изморих се до изтръпване. За да се напие Борис? За да ми обяснява Десислава как се правят кисели краставички? За да получа мъх за подарък?“
— А компотът? — гласът на Красимир я изтръгна от мислите ѝ. — Ралица, донеси нещо за пиене. Пресъхнахме.
Тя се изправи бавно. Краката я боляха и тежаха като олово. Взе празната кана и тръгна към кухнята.
Там я посрещна тишина. Само хладилникът бръмчеше равномерно, а от чешмата падаха редки капки вода в мивката.
