Тя пое дълбоко въздух, грабна пластмасовата кошница от входа и се насочи към рафтовете, където хората се блъскаха нервно.
Майонеза. Консерва грах – „за всеки случай“. Един бял хляб. Кисели краставици. От щанда със свежите зеленчуци избра една дълга, твърда краставица, обсипана с бодлички, завъртя я в дланта си и хвърли поглед към етикета: „450 лв./кг“.
— Полудяха съвсем — изсумтя възрастна жена с плетена барета до нея. — Да не ги пращат в космоса тия краставици?
— Възможно е — отвърна разсеяно Ралица и я пусна в кошницата.
Не ѝ беше до разговори. Студът вече беше пропил до костите на десния ѝ крак, а в съзнанието ѝ отброяваше невидим часовник: месото е във фурната, картофите чакат да се обелят, масата още не е разгъната.
На касата настъпи хаос — лентата спря насред движение. Касиерката, пълничка жена с наситено лилави сенки по клепачите, извика уморено:
— Камелия! Анулиране! Донеси ключа!
Опашката простена колективно.
Телефонът на Ралица иззвъня в джоба ѝ. Йоана Витошки.
— Да, маме? — притисна апарата между рамото и ухото си, докато започна да подрежда покупките върху лентата.
— Честит рожден ден, мамо! — гласът на дъщеря ѝ звучеше бодро, но припряно. — Само да ти кажа… със Симеон малко ще закъснеем. Ужасни задръствания!
— Колко „малко“? — попита спокойно, макар вътрешно да се сви. При Йоана „малко“ често означаваше часове.
— Ами… около час. Може би час и половина… И още нещо… Симеон не яде месо със сини сливи. Алергичен е към сушени плодове. Нали не си сложила?
Погледът на Ралица проследи бавно плъзгащото се към скенера пакетче майонеза.
— Йоана… месото вече се пече. Със сини сливи. Не си ми казвала такова нещо.
— Ох… нищо, ще си хапне картофи или салата. Само в „Оливие“-то не слагай варен колбас, той не го понася. По-добре сложи пилешко.
— Салатата е готова. С колбас.
— Е, мамо! Все така… Трудно ли беше да попиташ? Както и да е, ще измислим нещо. Целувки! Чакайте ни!
Връзката прекъсна.
Ралица прибра телефона точно когато касиерката маркира краставицата.
— Плик?
— Няма нужда. Ще ги нося така.
Навън се втурна почти тичешком. Студът хапеше, обувката ѝ беше напоена с ледена вода. „Симеон не можел сливи… не понасял колбас…“ Кой всъщност беше този Симеон Пловдивски? Познаваше го само от една снимка — слаб младеж с брада. Йоана излизаше с него от два месеца, а тя вече трябваше да пренаписва цялото празнично меню?
Изкачи се пеша до третия етаж — асансьорът отново издаваше подозрителни звуци — и нахлу у дома. Торбата тупна до вратата.
Мирисът на изгоряло я удари в носа.
— Красимир! — извика от коридора и, събувайки ботушите в движение, се втурна към кухнята.
Красимир Марков стоеше пред отворената фурна и съзерцаваше тавата, от която се виеше синкав дим.
— Ралице… май леко се е запекло… Усетих миризма, помислих, че са подправките… А то…
Тя изтръгна ръкавицата от ръцете му и извади тавата. Сините сливи се бяха превърнали в черни въгленчета, краищата на месото бяха потъмнели почти до катран. Не беше напълно съсипано — можеше да изреже загорялото и да прикрие всичко със сос — но видът му нямаше нищо общо с празнично ястие.
— Къде беше? Нали те помолих да гледаш!
— Гледах! Свърши рекламата, отидох до тоалетната за минутка. После усетих мириса и веднага се върнах. Защо викаш? Става си, даже има коричка. Аз така го обичам.
Тя се отпусна тежко на табуретката. Ръцете ѝ трепереха — от студ, от яд, от изтощение. Не ѝ идеше да плаче. Искаше ѝ се да нахлупи тавата на главата му заедно с „коричката“.
— Столовете донесе ли?
— Още не. Сега ще ги внеса. Ти нарежи краставицата, че гостите ще дойдат всеки момент.
И се запъти към балкона, влачейки чехлите си.
Следващият час премина като в мъгла. Ралица кръжеше между кухнята и хола без да спре: изрязваше обгорелите части на месото, поливаше го със сметанов сос и поръсваше с магданоз „за фасон“; режеше хляб; отваряше консерви със шпроти — едната пръсна масло право върху новата ѝ блуза и се наложи да търка петното със сапун и да го суши със сешоар; разпъваше масата; ровеше из шкафа за покривка без петна.
Масата клатеше осезаемо. Красимир беше подпъхнал под единия крак сгъната на няколко пъти кутия от чай.
— Стои като бетон! Инженерна мисъл! — обяви гордо.
В огледалото в коридора тя зърна отражението си: зачервени от умора очи, леко разтекла се спирала, прическа, развалена от парата и сешоара, роклята — по-тясна, отколкото си спомняше.
„Трябваше да взема размер петдесет и две“, мина ѝ през ума. „Кого се опитвам да излъжа с този петдесет?“
Звънецът изписка рязко, сякаш даваше старт на състезание.
Първи пристигнаха Валя Ковач и съпругът ѝ — съседите от петия етаж. Валя беше едра, шумна жена, чийто глас винаги изпълваше цялото пространство още преди самата тя да прекрачи прага…
