— Красимир Марков, поне махни вестника изпод чинията. Все пак имаме повод. Или да сервирам салатата направо върху телевизионната програма?
Ралица Руменова отметна с лакът кичур коса от челото си, внимателно да не изцапа лицето си с брашнените пръсти. Петдесет години. Половин век. А усещането беше такова, сякаш не празнува юбилей, а изкарва извънредна смяна в предприятие, което отдавна е затворило врати.
Красимир Марков се беше настанил на кухненската маса с „официалния“ си анцуг и нехайно придърпа вестника към себе си. Чашата с изстинало кафе издрънча леко и остави влажно кафяво кръгче върху мушамата.
— Ралице, защо от сутринта започваш така? — измърмори той, без да откъсва поглед от статията за новото увеличение на сметките за ток и вода. — Седяхме си мирно. Цветя донесох, нали? Донесох. Ето ги — във вазата са, да им се радваш. Какво повече ти трябва, за да си в настроение?
Тя хвърли поглед към перваза. В кристалната ваза, която сваляха от шкафа най-много два пъти годишно, стърчаха пет лалета. Червените им главички още бяха стегнати, зеленикави и затворени. Вчера вечерта Красимир ги постави на масата с гордостта на ловец с току-що уловена плячка: „На промоция бяха, Ралице! Трийсет лева за връзката! Представяш ли си? Утре щели да станат петдесет.“
Тогава тя замълча. Както и сега. Само че кръстът ѝ познато започна да пулсира — сигурен знак, че денят няма да мине леко.
— Искам да разпънеш масата — каза спокойно тя, докато отваряше фурната. В лицето ѝ лъхна горещ въздух и аромат на месо с сини сливи. — И донеси столовете от балкона. След два часа ще дойдат гостите, а още нищо не е както трябва.
— Какъв кон? А-а, столовете… Добре, добре… Като свърши рекламата ще ги вкарам… Сега обясняват за новите глоби за шофьорите. Трябва човек да е информиран.
Ралица затръшна вратата на фурната толкова силно, че металът издрънча. Глобите му били важни… Колата трети месец събира прах в гаража — акумулаторът заминал, а за нов „нямало пари засега, ще почакаме до заплата“. Но мнение по въпроса за санкциите — задължително трябва да има.
Тя се обърна към мивката. Планина от съдове се извисяваше след сутрешното готвене — мазни тигани, купи с остатъци от майонеза, ножове, захвърлени един върху друг. От чешмата течеше тънка струйка; налягането пак беше паднало — или целият вход готвеше, или тръбите отново се бяха спукали… Както миналия месец, когато три дни носеха вода в туби от кварталния магазин.
Тя завъртя крана по-силно. Металът изскърца жално, сякаш някой стенеше.
„Какво научих за щастието за тези петдесет години?“ — мислеше си тя, докато ожесточено търкаше чиния със сапунената гъба. — „Че щастието е съдомиялна машина… И мъж, който става веднага да помогне, а не след рекламния блок.“
Съдомиялна обаче нямаше къде да сложат. Пералнята едва бяха набутали под мивката в банята и сега тя се миеше, превита на две, като циркова акробатка. А онзи прословут кухненски ремонт „направи си сам“, който Красимир обеща за четирийсет и петия ѝ рожден ден, си остана до одраните тапети зад хладилника.
— Ралице! Ей, Ралице! — провикна се той от хола, вече проснат на дивана пред телевизора. — Има ли още майонеза? Исках да си направя сандвич, ама е свършила!
Тя застина с пяна по ръцете и чиния в дланите.
— Красимир… — каза тихо, толкова тихо, че дори шумът на водата сякаш притихна. — Изял си майонезата… онази, която оставих за „Селедката под шуба“?
— Откъде да знам? Имаше съвсем малко! Защо веднага се ядосваш? Скочи до магазина — наблизо е! И без това хлябът е корав, трябва пресен.
Тя затвори очи за миг. Вдишване. Издишване. Както обясняваше една млада психологиня в интернет: „Вдишайте дълбоко, издишайте напрежението.“ Ако наистина издишаше всичко натрупано, прозорците щяха да изхвръкнат с рамките.
Ралица бавно избърса ръцете си в престилката, после я свали и я хвърли върху столчето.
— Добре — произнесе към празния коридор. — Аз ще отида.
Навън февруари две хиляди двадесет и шеста година се беше разположил в най-неприятната си форма: нито пухкав сняг, нито слънчев скреж — от небето се сипеше сива киша, нещо средно между дъжд и сняг, която мигом се превръщаше в кална каша под обувките.
Щом излезе от входа, тя съжали за избора си на обувки — трябваше да обуе старите ботуши за такива разходки. Но все пак имаше юбилей… Поне днес ѝ се искаше да се чувства жена, а не товарно животно.
Стъпи на тротоара — десният ѝ крак моментално се плъзна върху невидим лед под кишата. Размаха ръце и едва се задържа права, но ботушът потъна дълбоко в ледена локва почти до глезена.
— Да му се не види… — прошепна тя, наблюдавайки как тъмно петно бавно плъзва по велура.
Покрай нея профуча куриер на електрическо колело и я опръска с мръсна вода. На гърба му подскачаше огромна жълта кутия за доставки.
Ралица само стисна зъби. Вътре в обувката ѝ хлюпаше студена вода при всяка крачка, влагата пропълзяваше през чорапогащника към пръстите ѝ.
В магазина въздухът беше тежък и застоял, пропит с мирис на стар лук. Народът беше толкова много, сякаш всички изведнъж бяха решили спешно да се запасяват с продукти преди някакво бедствие, и това усещане за приближаваща буря само засили напрежението, което вече клокочеше в нея.
