— Петнайсет години изкарахме без баща — произнесе накрая Калин Ангелов равномерно, без повишен тон. — И въпреки това оцеляхме.
Драгомир Дунавски пое въздух накъсано, сякаш думите го бяха ударили физически.
— Аз… аз няма да издържа без теб… — едва чуто отвърна той.
Калин го гледа продължително. Толкова дълго, че секундите се разтеглиха до безкрайност. После изрече нещо, което накара сърцето на Драгомир да прескочи.
— Ще помисля.
И се отправи към изхода.
В този миг Драгомир осъзна нещо ужасяващо ясно — съдбата му вече не беше в собствените му ръце. Тя зависеше от онова момче, което някога беше изоставил без да се обърне назад.
Калин напусна стаята, без да хвърли последен поглед. Вратата се притвори почти без звук, но вътре в него ехтеше грохот.
Коридорът миришеше на дезинфектант и страх. По пластмасовите столове бяха насядали хора с вперени в пода очи, други шепнеха молитви, трети просто чакаха присъдата си. И изведнъж Калин осъзна колко еднакви са всички тук — всеки е вярвал, че подобно нещо никога няма да го застигне.
Спря до прозореца. Дланите му бяха ледени.
Не изпитваше гняв. Именно това го плашеше най-много.
— Калине…
Той се обърна.
Любомир Живков стоеше на няколко крачки. По-висок, по-широк в раменете, вече мъж. Само очите му бяха същите — очите на онова дете, което някога плачеше в коридора, докато баща им затваряше куфара.
— Видя ли го? — попита тихо Любомир.
Калин кимна.
— Какво ще решиш?
Въпросът остана да виси между тях.
— Не знам — отвърна след пауза Калин.
Любомир изкриви устни в горчива усмивка.
— Аз знам.
Погледите им се срещнаха.
— Той не ни е никой. Направи избора си преди петнайсет години.
Калин не възрази.
— Спомняш ли си как мама го викаше нощем? — гласът на Любомир потрепери. — До последно вярваше, че ще се върне.
Калин помнеше. Как тя не откъсваше очи от входната врата. До самия край.
— А той така и не се появи — продължи Любомир. — Нито веднъж. Нито обаждане. Нито писмо.
Всяка дума попадаше точно където боли.
— И сега изведнъж се сети, че има син? Само защото му трябва бъбрек?
Калин притвори очи. Истината режеше.
— Не си длъжен — каза по-тихо Любомир. — Вече веднъж спаси нечий живот.
Калин го погледна въпросително.
Брат му се усмихна едва забележимо.
— Моя.
Тези две срички тежаха повече от всичко останало. Преди петнайсет години именно Калин се отказа от мечтания университет, започна работа и пое отговорност, за да може по-малкият му брат да има бъдеще. И никога не беше съжалявал за това, но сега въпросът стоеше по-тежък от всякога.
